Докато знайни и незнайни поредици унищожават възможността еротиката да бъде приемана сериозно или като възможност за висш пилотаж на литературния стил, една книга от почти непознат у нас американски класик се опитва да поправи тези щети – почти половин век след излизането си „Игра и забава“ на Джеймс Солтър се появява на български в чувствения и неустоимо ритмичен превод на Владимир Молев. Издателството е „Лабиринт“, на което съм верен почитател, защото за краткото си съществуване издадоха изумителни книги, сред които „Стоунър“ и „Август“ на Джон Уилямс, „Сеньор Виво и Наркобарона“ на Луи де Берниер, наскоро с тяхното лого изгряха и „Светилата“ на Елинор Катън, а скоро се очаква и „Погребаният великан“ на Казуо Ишигуро, първият му роман след десет години мълчание.
„Игра и забава“ е музика, ритъм, опиянение, страст, чувственост, дори иначе толкова грозната дума „оргазъм“, която обозначава върховното удоволствие, ония мигове, в които човек е по-жив и по-истински от всякога. Всичко това е тя, една кратка книжка на ниво, каквото всичките пошли порнотии няма да стигнат дори сумарно. Солтър наистина е изключителен писател, а деликатният и докосващ превод на Молев ни запраща директно в четенето като сексуален акт – ритмично, малко забързано, малко забавено, спиране за поемане на дъх, за промяна на постройката на телата, за кратко прекъсване на сливането, за да последва ново нахлуване и изпълване с трепет… по тия страници еротиката е литературен шедьовър. А тия поредици от къси-дълги изречения, които кулминират едно в друго… не знам как точно да опиша пиршеството, което ви очаква.
Това е бавна книга. Книга за наслада, за емоционално съпреживяване, за потъване в лични спомени, в припомняне на забравени усещания или мечтани сливания. „Игра и забава“ е книга за любовта като абсолют, за физическите ѝ измерения като път към сливане на души, за поемането на предопределен път между двама души, които искат единствено да са заедно, да изпитват нови и нови усещания вътре и вън от кревата, да са истински в свършванията си и задоволени в живота пред хората навън. Всичко това – предадено през погледа на човек, който буквално спира да живее, когато се сблъсква с любов, която просто не разбира. Воайор във въображението си, той със завист и с усещане за безсилие проследява как негов самоуверен приятел се втурва в страстна любов с млада французойка – той ги вижда само за кратко, но подробно си представя всичко останало: и скитанията им, обедите, вечерите, и сексуалните им игри, и нещата, които им носят наслада, и споровете, и болките, и страховете им. Ден след ден той пресъздава в ума си любовта им – Солтър не ни казва дали въображението правдиво описва реалността или всичко е само фикция, но случващото се между американеца и неговата любима тече вихрено към развръзка, която е едновременно банална, но и толкова неизбежна в житейската си простота.
Не искам да използвам имена в този текст. Съзерцаващият бе образ, който ме отврати в пасивността си, в досадното си бягство от действия, от всичко, което ще изиска да поеме отговорност – редките му срещи с приятели вън от съзерцателните му фантазии за влюбената двойка го описват достатъчно като незаслужаващ внимание, като човек, който никога няма да е нито протагонист, нито антагонист. Затова и ролята му е да „види“ връзката на двамата, да я обрисува в ума си, да се гърчи в завист и невъзможност да приеме случващото се, да наподоби дори бегло това, което приятелят му притежава в самата си природа. Тази природа не може да бъде научена или придобита – тя съществува изначално и жените я усещат инстинктивно, това не подлежи на съмнение. Това са мъжете, които захвърлят живота си и се втурват в любовта, принасят в жертва състоянието си, времето си, отношенията с близки и приятели, готови са да лъжат, мамят, убиват, да захвърлят морални норми и всичко, което са били досега – просто защото горят тук, сега, в тази единствена любов, която може да е предопределена да изгори, но докато има бурен пламък, от нея не може да бъде спасено нищичко.
„Игра и забава“ е най-добрият еротичен роман, който съм чел, а аз съм чел доста, особено като по-млад, винаги ме е интересувала сплавта между литература и сексуалност, която толкова рядко е сполучлива. Този роман опиянява, възбужда, разкрепостява по хубав, непошъл начин. Носи тъга, носи и тази меланхолия, която всеки човек с развита сетивност обича да усеща от време на време, далеч от налудничавата екзалтираност на света навън. Джеймс Солтър ме покори, укроти страстите ми с лекота, принуди ме с финес да следвам неговия начин на писане, безпрекословно и неумолимо. Толкова хубаво е.
Вижте и какво е написал Мартин Касабов в блога си „Изумен“ за книгата, той я е усетил по различен начин.
От същите жанрове
