Много силни препоръки получих за тази книга, дори за преиздаване ми я тикаха. Но не бих се наел. Не че е лоша книга, но фантастика не е, както и да е класифицирана и каквито и награди да е взела. Няма да се уморя да повтарям, че наличието на фантастичен елемент – като попадане във времева примка в случая – за мен не е достатъчно условие една книга да е такава. За мен „Игра на живот“ на Кен Гримуд е много добре написана любовна драма, която успява да избегне адски много клишета и да разкаже оригинална история в жанр, който не е виждал такава от XVIII век насам вероятно.
Историята пределно накратко, защото навярно всички, които са цъкнали при гледката на тая безумна корица, са я чели. Джеф Уинстън умира още в първото изречение, добро начало за главния герой. Само дето вместо небитие се събужда в тялото си на младеж преди 25 години и скоро установява, че наистина няма никаква уловка. Пак е млад, всичко си е същото, само дето помни ясно какво е преживял до смъртта си. И логично, в духа на великия филм „Завръщане в бъдещето“, започва да залага на спортни състезания и натрупва солидно състояние. За съжаление удря на камък, когато отива да се запознае с жена си – тя отхвърля странните домогвания на арогантния богаташ. И умира на същата дата и в същия миг, въпреки че лекарите му гарантират, че е с желязно здраве. Само за да се събуди отново по почти същото време… и да получи възможност да опита нещо различно.
Кен Гримуд повежда героя си от живот в живот с проста мисия – да покаже какво значение имат изборите ни, дори при предрешена смърт. Джеф Уинстън опитва различни неща, в единия живот успява дори да оправи проваления си брак, докато в друг среща жена като него, която също се връща в младото си тяло. Именно там е искрата, която запламтява сред книгата. И която ги повежда на мъчителни борби да си обяснят какво се случва, защо интервалите им на „прераждане“ се скъсяват и какво ги очаква всъщност. Двамата дори се опитват да променят света – това никога не е добра идея, както го описа прекрасно и Стивън Кинг в „22 ноември 1963“ (още в първото си животоповторение Уинстън също се опитва да спаси Кенеди).
Краят обаче… неочакван беше дори за мен, а мислех, че вече нищичко не може да ме изненада. Там разбрах каква е силата на книгата, защото не може да не развълнува. Но може би това, което най-много ми харесваше в нея, е тази ретро атмосфера, това приключване на животите им в края на 80-те, когато е издадена книгата, преди мобилните телефони и интернет, преди всички доминанти в живота ни.
„Игра на живот“ бе изненадващо удоволствие – може би защото очаквах и нещо коренно различно. Не вярвам в шанса на тази книга в наши дни, но съм благодарен, че я откраднах от нейното време с помощта на верни приятели – и я преживях.
От същите жанрове
