След обяснението ми в любов на “Сянката на вятъра” (новото ревю тук), с което приключих 2011 г., редно е да започна 2012 г. с “лошата сестра”, както се изразява самият Сафон – “Играта на ангела”. Това е вторият роман от очакваната тетралогия (третата част – “Затворникът от рая” – излезе на испански през ноември), който мнозина недолюбват заради мрачината и поголовната сеч сред героите, която Сафон провежда с хладнокръвна безпощадност и дори повеят надежда в края не може да изкупи платената кръвна дан.
“Играта на ангела” се развива преди първия роман и като странична линия, осъществяваща и връзката между тях, протича срещата между бащата и майката на Даниел. Главният герой Давид Мартин е добър писател, впримчен в мощната търговска мрежа на кървавите криминалета, с които си докарва добри пари, но това не е особено удовлетворяващо. Повече за самия сюжет може да прочетете в първото ревю на книгата, докато сега ще се спра на неща, които ми се “откриха” сега, при препрочитането й.
Четейки с други очи, затънах дълбоко в разговорите на Дявола и писателя, в които двамата разнищват различните аспекти на общото дело – написването на книга, която да даде тласък на нова религия. Вечната дилема на договора с дявола тук има различно измерение – срещу облагите дяволът иска здрав труд, за да се напише нещо вечно, което да впричва умовете на хората под нова форма. Давид не е първият, поел подобна задача – малко по малко пред него се разкриват следи към миналото, които показват, че и други хора са се опитвали – и проваляли – в това дело. И са си плащали за провала.
Ето какви думи влага Сафон в устата на своите герои:
В нашата природа е заложено да оцеляваме. Вярата е инстинктивен отговор на аспекти от битието, което не можем да си обясним по друг начин, независимо дали става за нравствената пустота, която забелязваме във вселената, неизбежността на смъртта, тайната на произхода на нещата и смисъла на собствения ни живот, или пък липсата на смисъл. Това са първични аспекти, които се отличават с изключителна простота, но нашите собствени ограничения ни пречат да отговорим по един недвусмислен начин на тези въпроси – ето защо прибягваме до емоционален отговор като един вид защитен механизъм.
Църквата:
Голяма част от митологията, която се е развивала около всяка доктрина – богослужението, та до нормите и табутата, – произлиза се от бюрокрацията, зародила се в хода на еволюцията на доктрината, а не съвсем от предполагаемия свръхествен акт, който е положил нейното начало. Повечето простички безобидни анекдоти са смесица от здрав разум и фолклор, а целият войнствен заряд, който натрупват постепенно, идва от по-късното тълкувание или даже изопачаване на изначалните принципи от страна на ръководните лица. Административният и йерархичен аспект изглежда ключов в развитието на доктрината. Първоначално истината е разкрита на всички люде, но бързо се появяват индивиди, които си приписват авторитета и задължението да тълкуват, управляват, а в случай на нужда и да променят тази истина в името на общото благо, и с тази цел създават мощна и потенциално репресивна организация.
Агресията.
Не можем да се задоволим само с това, хората да вярват. Те трябва да вярват именно в това, в което ние искаме да вярват и не бива да го оспорват или да слушат гласа на оногова, който би го оспорил. Догмата трябва да стане част от собствената идентичност. Всеки, който я поставя под съмнение, е наш враг. Той въплъщава злото и наше задължение е да му се противопоставим и да го унищожим. Това е единственият път на избавлението – да вярваш, за да оцелееш.
Има романи, от които човек може да научи повече, отколкото от томове многословия, особено от хора с мъгляви мисли и самомнение за богоизбраност. Сафон пише точно такива романи, подобно е и положението с “Деветата порта” на Артуро Перес-Реверте, която прочетох преди дни.
Сафон наистина обсебва души сред тези страници, докато отново изплита мрачна интрига около своя герой. Този път обаче той е като бога от Стария завет – жесток, отмъстителен и самовластен – полага пътека от кости пред героя си и той трябва да я извърви от началото до края, треперейки от хрущенето под себе си, губейки нишката на действителността.
“Играта на ангела” е убийствен роман, ако мога да се изразя така. Остава само да чакаме “Затворникът от рая”, за който вече знам от преводачката на първите две части – Светла Христова, – че продължава задълбочаването на връзките между събитията.