„Да кажем така. „Сянката на вятъра“ е един вид добрата сестра,
която се прибира вкъщи винаги навреме и носи радост на родителите си,
докато “Играта на ангела” е по-скоро лошата сестра,
която вечно създава проблеми”.
Кой би могъл да го каже по-добре от самия автор?
Втората част на бъдещата тетралогия отново тече по мрачните барселонски улици, но нощите са разпростряли своя плащ над цялото действие, отнемайки правото на слънцето да огрява и разкрива тайните. Главният герой Давид Мартин започва като журналист (вижте кратък откъс тук) и завършва като създател на религия. Но детайлите, приятели, детайлите – те са важните.
А те са зловещи. Много трупове се стелят този път из Сафоновите страници. Един след друг хората около Мартин загиват, докато той затъва в трескавия си живот на литературен роб, пишещ под абсурден псевдоним евтини криминалета. Когато разбира, че вече няма път напред, идва Мефистотел в образа на тайнствен издател, искащ от него една книга. Но КНИГА, която ще сбере в себе си есенцията на световните религии и ще създаде нова, по-могъща и притегателна.
По класическа рецепта авторът приема и попада в лабиринт, из който се лута като лабораторна мишка. Някой ходи по петите му и избива систематично хората, с които той общува, спъвайки шансовете му да разкрие една отдавнашна тайна. Загадката включва много пари, демонична книга, мътно самоубийство и една прокълната къща. Да, и Дявола с ангел на ревера. Нищо не е свято, бог е отсъстващ и щастливите развръзки са останали в другите книги.
Сафон отново изумява. „Сянката на вятъра“ те вплита в себе си, но “Играта на ангела” обсебва като мрачен демон. Негодна е за четене денем, предупреждавам. Но нощите… ах, тогава страниците оживяват, шепот започва да се носи от тях и дано някой клон не удари случайно прозореца. Не, това не е Кинг, това е Сафон, комуто не са нужни свръхестествености – той има всичко в своята Барселона, много различна от тази, която виждаме по лъскавите брошури.
Поиграйте си с ангела. Но да не кажете, че не съм ви предупредил.
