Бързам да напиша това ревю, преди да съм затънал до болка в “Сянката на Ендър”, далечното (не)продължение на този велик роман. За него ще научите другата седмица, сега ще се центрираме около “Играта на Ендър”, наистина един от най-великите фантастики, който съм чел, напомнящ по строеж на “Звездни рейнджъри” на Хайнлайн (без милитаристичната дивотия) и “Вечната война” на Холдеман (без времевия хаос). Но Орсън Скот Кард (от който скоро ви представих “Следотърсачът”, който вече намирам за не чак толкова интересен) не е написал просто един добър приключенски роман – той е създал свят, изграден върху прецизна логика, пълна систематичност, дълбока психология и познаване на децата, но без сълзливщините, които пробутват пишман психолози днес.
Светът на Кард е в класическото разделение от Студената война, все пак книгата е издадена в годината на раждането ми – 1985. Китай обаче го няма – унищожен от извънземното нашествие на бъгерите – неразбираема чужда цивилизация на разумни насекоми, отблъснати на косъм и с цената на огромни загуби и луд късмет при последната обречена контраатака.
Земята е обединена в крехко примирие, под което врят и кипят полическите страсти (братът и сестрата на Ендър имат роля в тях, но за мен тя е пренебрежима, освен уникалното предвиждане на ролята на интернет и възможността анонимни хора да влияят на милиони). Огромни ресурси са насочени в една посока – Международния флот, който има привилегията да избира най-даровитите деца, които се обучават за военни на космическа станция. Най-добрите от тях са призвани да спасят планетата, а един – само един – трябва да бъде уникален, за да поведе всички тях (нещо като Куизъц Хидерах от първата част на “Дюн”).
Ясно – това дете е Андрю Уигин с прозвище Ендър. Той трябва да премине през ада на обучението, което има рутина едва до неговата поява. Военните ръководители разбират какъв материал имат в ръцете си и оттук нататък цялата космическа станция има една цел – да смачка Ендър, да го разпердушини, да му докажа, че не е толкова велик, за колкото си мисли… И смъртта му не е забранена.
А войната с бъгерите е на хоризонта…
Почти цялото действие на “Играта на Ендър” преминава в игри – на различни нива, преплитащи се една в друга. Ендър е пионка в немалка част от тях, насочван от невидимата пресметливост на своите ръководители (признавам, част от тези разсъждения се появиха в мен след като започнах “Сянката на Ендър”). Игра с новобранците, тормоз над малките, сблъсък с безпричинната злобна агресия. Игра в сформираните армии, чиито контролирани сблъсъци Ендър ще промени из основи и ще загуби детството си в тях. Ендър не е навършил 10, когато преобръща военното изкуство на космическия бой и надделява над всичко, което иска да го смаже.
Превръща се в командир от ранга на Наполеон – пренебрегван и осмиван, но устремил се към върха.
Ендър може да убива. Първо убива с ума си, после с ръцете си, после убива себе си. Ендър-детето загива бързо, твърде бързо и миговете на идентификацията с такова са плачевно малко. Ендър е машина за победи и ще го докаже, когато се изправи срещу симулациите на по-горното ниво обучение, когато ще проведе безброй битки срещу рояците на бъгерите. Всичко е против него – командирите му искат да са сигурни, че той е готов на всичко, психически и физически. Докато в мигът на пълното му рухване идва финалният тест, предназначен да не бъде взет – симулация на атака на бъгерския свят, ограден от хилядократно превъзхождаща космическа армада. Ендър вече не принадлежи на човешкия род в този момент – годините игра на война са го променили изцяло…
Срещнах нередки оприличавания с “Повелителят на мухите” и това е безспорно – децата са безмилостни убийци, ако това е позволено и дори насърчавано. И не виждам нищо лошо в това – еволюционната повеля на човешкия род го изисква. И всякакви божествени и цивилизационни бълнувания са само замазка на тази реалност.
“Играта на Ендър” е една от най-добрите психологически книги, които съм чел в живота си, макар да е добре прикрита зад космическа опера. Подобно на “То” на Кинг, в нея героят трябва да надмогне своите вътрешни демони, преди да победи външните. Или няма да оцелее.
Няма да пиша повече за романа, сега го препрочитам през различна гледна точка – защото точно това е “Сянката на Ендър” – и буквално го преосмислям на всяка крачка.
Наистина една от най-великите фантастики на всички времена, редом с “Хиперион” и “Фондацията”.
“ЕРА”, МОЛЯ, ПРЕИЗДАЙТЕ ТАЗИ
КНИГА В ДОСТОЕН ВИД!
(P.S. Случи се!!!)
Обезателно прочетете и ревюто в “The diary of an addicted reader”, то ме подтикна да изоставя всичко и да затъна в книгата. След това бегом към Shadowdance.info, където се сблъскват най-различни мнения за “Играта на Ендър”.