Влязох уплашен в киното, макар и заобиколен от куп приятели, чието медийно битие споделях преди време. Надписите започнаха и още първите кадри с камера, движеща се трескаво из калната мизерия на Окръг 12, ме грабнаха и изличиха страховете ми. Кадър след кадър светът на Сюзан Колинс оживяваше пред очите ми без никаква съпротива, без никакво недоволство от моя страна… а знаете какво мрънкало мога да бъда, ако нещо не ми допада. Това бяха “Игрите на глада”, които чаках с огромно нетърпение, но и с убеждение, че Холивуд пак ще съсипе една прекрасна книжна одисея. Този път бърках.
Капитолът е по-страхотен от представимото, героите се напасват плавно в образите, които имам (изключая Хеймич) в главата ми. Темпото в началото е мудно, тежко, бедняшко… после полита, точно както в книгата, и единствено по някое време сред арената забавя неоправдано ход в името на изграждането на романтичната нишка между Катнис и Пийта. Смъртта е представена чудесно – без директни кадри, но с ясна посока… точно така бих искал да бъде екранизирана “Дългата разходка” на Кинг.
Музиката, музиката! Саундтракът към “Игрите на глада” е потресаващ, тотално се напасва и прави от сцените преживявания. Колегите от “Операция Кино” са направили чудесна дисекция на играта на героите, с която съм напълно съгласен, както и с основните изводи за филма.
Щастлив съм, че филмът просто ще изнуди хиляди хора да прочетат книгите, за да осъзнаят истинските измерения на това, което гледат. За доста неща от първата част просто не е останало място, малкото разлики са сполучливи – като това, че Катнис подарява на Прим брошката на сойката-присмехулка, а тя пък й я връща в драматичните мигове преди отпътуването за Капитола. Мутовете са само диви зверове, а не генетично разчекнати мъртви трибути. Добавени са и някои добри неща, да речем смъртта на главния гейм мейкър, която липсва в книгите.
Изключително ми е интересно какво ще направят със следващите части, в които Колинс усложнява неимоверно действието… но за тях в редовете надолу…
“Игрите на глада” на филм беше истински пир за сетивата и ума ми, но просто трябва да прочетете поне първата книга, преди да идете. Аз лично ще ида да гледам филма пак, един път просто не ми е достатъчен да погълна всеки кадър.
Ще ви облъча с непоискано търговско съобщение, че в милата ни книжарничка имаме промоция на цялата трилогия и ще бъда безкрайно благодарен, ако решите да си я поръчате от нас и да подкрепите всичко, което правим.
––––––––––––––
След трилогията, в която потънах отново…
Чета и препрочитам първото си ревю за трилогията и съзнавам, че това е един от най-добрите текстове, които съм писал в блога някога. “Игрите на глада” го изисква – още с първите щрихи, с които обрисува подтискащата, наслоена с въглищен прах реалност на Окръг 12, до последните раззеленяващи се епизоди на Ливадата в същия този окръг, под която спят вечния си сън жертвите на бунта. Просто не можеш да останеш безразличен към тази история, дори и последните страници да са мъчителни и направо болезнени за изчитане.
Още съм под тежкото впечатление на последната част – “Сойка-присмехулка”. Колко различна е от първите две. Как границата между “добрите” и “лошите” е напълно заличена, а най-близкият човек за Катнис е едновременно и нейният най-опасен враг. Цялата книга е осеяна с капани за читателите, в които се оставям да попадам безотказно. Опитвам се да си представя как някой тийнейджър ще я чете, подлъган от лекотата на първата част, че всичко ще е леко, забавно, с бляскав хепи енд. И как нищо не може да е по-далеч от истината, макар привидно властта на Капитола да е сразена. По подобен начин и другата знакова трилогия, която прочетох миналата година – “Живият хаос” на Патрик Нес – подлъгва с леко начало и накрая увлича в тежък водовъртеж, от който безнаказано измъкване няма.
Виждам Катнис в началото – сериозно момиче, поело на плещите си оцеляването на семейството в нещо, подобно на сталински концлагер. Очаквана жертва в името на малката си сестра, тя попада в извратената реалност на Игрите на глада, кървавото забавление на преситения Панем, новият Рим, комуто са нужни само зрелища, хляб си има в изобилие. Оцеляването на Катнис не винаги е в нейните ръце, но на арената именно слабостите й в крайна сметка се оказват ключът към победата – да спечелиш публиката не със сила, а със слабост, се оказва печелившата комбинация. Нищо не сближава двама души така, както смъртната опасност и взаимното доверие на поверения един другиму живот. Въпреки че близостта й с Пийта е натрапена от смъртоносните обстоятелства, е видимо зараждането на нещо повече – онова, което е покълнало преди много години, когато той й е помогнал в тежък момент.
Виждам Катнис в средата – бавно лекуваща раните си, разкъсана между две момчета-мъже. Те все не получават вниманието на Колинс, все остават встрани, само като спътници на бляскавата си обожавана сойка-присмехулка. Преживяното на арената не я е вкоравило, тя още не може да гледа в очите близките на жертвите си, жертви, които жадуваха кръвта й повече от всичко. Разбърканите карти на Капитолския управник Сноу си личат в неговите нервни опити да озапти зараждащия се бунт, който е неумело раздухан от уж гениалната идея да върне Катнис и Пийта на арената срещу куп изпечени убийци – победителите в предните години. И на тази арена тя не е у дома си, в гората, не е сама срещу всички, а в смущаваща комбинация от приятели и врагове, със само смътна представа, че около нея се плете много по-сложна комбинация.
При първото четене дори и аз останах адски изненадан от обрата, а сега при препрочитането търсих сигналите, които Колинс е вмъкнала и мисля, че са видими. Подготовката за спасението на присмехулката е в ход още от края на първите игри, когато тя става ясна мишена на безмилостния Сноу.
Виждам Катнис в края – разбита, разпаднала се на съставните си части. Тук Сюзан Колинс доказва себе си, защитава творбата си, издига я далеч над обичайните антиутопични фантастики. По време само на тази част нейната героиня поема повече удари, отколкото в десет като първите две, върху нея се изсипва какво ли не, но тя все става и продължава, не без помощ, разбира се. Катнис не е машина за убиване, в каквато би трябвало да са я превърнали Игрите на глада, не е и малкото момиче, което трябва да бъде защитавано. Не е и важната, бляскава част от плана на Окръг 13 да спечели пропагандната война с Капитола – от надмощието в тази битка до голяма степен зависи и изобщо изходът на бунта.
Тя е момичето, което е длъжно да поеме на самоубийствена мисия, независимо от всичко. Тя е момичето, което така и не се научава да жертва животи в името на по-висши цели. Тя е символ, който е най-силен кален и ранен, атакуван от всички страни и под непрестанна угроза от смъртта.
Краят… не, няма да говоря за него, всеки сам трябва да си го открие и осмисли, да се съгласи или не.
Трилогията е наистина страхотна и определено е сред най-любимите ми книги. Под повърхността се крие и сериозна социална критика към съвременното общество, но няма да задълбавам излишно в тази посока. Панем не е много по-различна държава, не се забавлява по много по-различен начин, не решава проблемите си различно от съвременните държави. Изумителното е, че героите в книгата нямат памет – Колинс е решила да ги изолира – споменава, че позиционира Панем в развалините на САЩ, но откъсва изцяло своята реалност от миналото. А технологичното ниво на Капитола предполага то да е запазено и дори използвано по някакъв начин. Но не. Една столица, живееща в леност и 12 окръга, потънали в робска мизерия… каква перфектна симетрия.
Колинс остава и отворен край след успеха на бунта – каква държава ще се образува, как ще се управлява, как ще бъде преорганизиран живота и основно какво ще се случи с жителите на Капитола. Всичко е възможно, дори и продължение…