Над хиляда свята за усвояване. Хора от всяка планета, станция и камък в Слънчевата система, втурнали се да докопат някое парче. А в родното им междузвездно пространство правителства се надпреварваха в строителството на достатъчно военни кораби, за да контролират всичко.
След като в „Сибола гори“ човешките агресия и алчност се развихриха на първата колонизирана планета, в „Игрите на Немезида“ събитията се връщат ударно и драматично обратно в Слънчевата система – за нейно нещастие. Всичко вече е различно там – хилядите нови светове, до които дава достъп извънземният портал, променят изцяло правилата на играта, като Земята вече не е единствената планета, годна за живот без помощни средства, тераформирането на Марс се оказва ненужно, а поясните с особения строеж на телата им се оказват… ненужни? Те не могат лесно да се приспособят към нормална гравитация – и това ги поставя в крайно деликатна ситуация, защото „човечеството все извлича неправилните уроци от травмите си“.
Знам, че това ме прави наивен идиот, но след Ил наистина си мислех, че може да имаме кратък период на мир и покой. Никой да не взривява никого.
В тази част вече всичко се променя необратимо. Събитията се движат постоянно между личните драми на всеки от екипажа на „Росинант“, които ги отвеждат далеч един от друг и от кораба им, а по неумолимата логика на двамата автори това автоматично ги запраща в центъра на следващите грандиозни събития, които ще променят завинаги историята на човечеството. Политическите машинации са се развихрили, всички строят бясно военни кораби, а може би най-амбициозен е предводителят на Съюза на външните планети Фред, който държи станция „Медина“, входа към галактиката, и разчита това да му осигури място на масата при създаването на бъдещото „галактическо управленско тяло“. Но преди то да бъде създадено, всички „управленски тела“ в Слънчевата система ще бъдат свирепо атакувани от заговор, който се формира тихомълком дълго време – защото „в края на краищата все още сме хора. Някакъв процент от нас винаги ще бъдат скапаняци.“
Поразително е колко много сме успели да свършим, като се има предвид, че го вършим с възгордели се социални примати и еволюционно поведени от плейстоцена.
Холдън и неговият екипаж се оказва неволно забъркани във всичко това, докато пътем са намесени и в търсенето на изчезнали кораби, които минават през портали, но не излизат от тях. Докато корабът им се намира на ремонтен док, Еймъс, Алекс и Наоми решават да използват почивката, за да се погрижат за свои лични дела. Еймъс поема към Земята, Алекс – към Марс, а Наоми – към миналото си, което е основният драматичен акцент в романа. Минало, в което разбираме толкова много за нея и мотивацията ѝ, проследяваме как се изправя отново и срещу най-свидното, и срещу най-омразното си, а точно оттам изпълзява и възмездието, което като богинята от заглавието ще се стовари върху неподготвената планета Земя. И всичко вече ще е коренно различно, включително сцени, които са сякаш извадени от „Пътят“ на Кормак Маккарти.
Това представляваше и Земята. Блестящ, скъпоценен камък от Космоса, а отблизо – опустошена шир, покрита с червеи, които живееха, глозгайки трупа ѝ.
Всеки от тримата членове на екипажа на Холдън ще се окажат преследвани, арестувани, пленявани, отвличани, заплашвани, обстрелвани, докато техният капитан се оказва също забъркан в заговор, чиято крайна цел е нищо по-малко от убийството на Фред и кражбата на онова последно късче от протомолекулата, което той пази като зеницата на очите си. В ход е наистина грандиозен заговор, който се прицелва едновременно във всички властови структури на човечеството и до голяма степен успява да ги подкопае и отчасти унищожи. И това е само началото, защото „винаги има хора, които разбират, че когато светът се променя, и правилата се менят.“ Част от поясните са се надигнали и ясно заявяват претенциите си за власт над цялото космическо пространство, за да не допуснат да бъдат изличени от историята („Те продължават напред и забравят за нас, защото могат. Те пишат историята и знаеш ли какво ще сме ние? Един параграф за това колко е гадно, когато една раса стане отживелица, и как е щяло да е по-хуманно да ни приспят.“).
Не се бе наложило извънземните, пратили протомолекулата, да унищожават човечеството. Те просто му бяха дали възможността да се самоунищожи и човешкият вид моментално я бе сграбчил.
Преди да прочета „Игрите на Немезида“, си мислех колко несправедливо давам само четири звезди от пет на всеки от досегашните романи в поредицата, пък като цялост историята си е сред най-доброто, писано от много години насам (редом със „Земното минало“ на Лиу Цъсин, да речем). Но точно за тази пета част мога с чисто сърце да дам максимална оценка, защото е просто фантастична – имаме както абсолютно грандиозни, та макар и апокалиптични събития, така и дълго чаканата възможност екипажът на Холдън да получат свои собствени сюжетни траектории, да излязат от сянката му и да заявят своето право да влияят пряко върху събитията. Човечеството започва своя поход към звездите, като се прострелва в крака, а авторите примирено пишат:
Няма нови начала. Всички нови носят със себе си старите. Ако някога наистина започнем от нулата, това би означавало да нямаме вече история. Не знам как ще стане това.
В този том е поместен и разказът „Животворната бездна“, който проследява един от учените, които работят по първоначалното „разпространение“ на протомолекулата („моралът, какъвто го познавахме, вече не важеше за нас. Бяхме станали прекалено важни, за да търпим последствия). Името му е причудливо и сглобено от имената на двама големи писатели – Паоло Бачигалупи и Хулио Кортасар, а навярно точно той ще поеме и важна роля в следващата част, „Пепелта на Вавилон“, задължително ще си я взема от предстоящата Алея на книгата.
