Шило в торба не стои, а това особено се отнася до Майлс Воркосиган, който след бурните си приключения в предишните книги – „Наемниците на Дендарии“ и „Границите на безкрая“ – е забит в гъза на географията: мразовита военна база, където е натоварен с метеорологични измервания. Които бързо се превръщат в интересна игра на оцеляване, защото не са малко хората, които биха си направили грубичка шега с джуджето, без да знаят за пресинята му благородническа кръв и още по-острия му ум, един същи Тирион Ланистър в галактика далече, далече (феновете тук сигурно са подскочили :)).
Та Майлс може да е запратен на ужасна и потискаща служба, но това никак няма да му попречи да се забърка в наченки на военен бунт сред един инцидент, а когато си Воркосиган, това е винаги проблем. В чуденето какво да правят с него, го изпращат в космоса с наглед безобидна мисия и под прикритието на търговец на оръжие. С което всъщност го запращат в сърцето на зараждащ се междупланетен конфликт, където неговите собствени наемници – така де, тези на алтер егото му адмирал Нейсмит – ще вземат дейно участие. И настава изключителна патаклама, особено когато един от малкото по-важни от него бариарци решава да си поиграе на булката беглец.
„Игрите на Вор“ на Лоис Макмастър Бюджолд е разточително забавление, макар че не разбрах за какво точно е получил двете най-големи награди в областта на научната фантастика: „Хюго“ и „Небюла“, това си е хумористична приключенска сага, която не се отличава особено от предишните книги по конструкция и сюжет. Изобщо да не говорим за величия като Хайнлайн, Азимов и Симънс дори. В по-нови дни много сходен и по-добре развит сюжет има в “Гарнизон Василиск” на Дейвид Уебър.
