Знаеше, че човешкото изкуство просто превъзхожда човеците.
Чудя си се на акъла как ми отне толкова години да се наканя да си препрочитам любимите книги – и при все че за момента резултатите са, че рядко откривам възторга си от първото четене, все пак е удоволствие да се върнеш в тези светове. В предпанаирното безумие бях толкова уморен и претоварен, че взех наглед не най-мъдрото решение да започна „Илион“ и „Олимп“ на Дан Симънс, които последно бях чел преди 13 години, всъщност с тях се срещнах с този властелин на фантастиката от по-ново време, преди да открия неговите „Хиперион“, „Лешояди“, „Ужас“ и др. И макар обикновено панаирната седмица да не е времето за четене, иска наистина пълно отдаване, точно тия книги ме караха да ставам час по-рано от обичайното ми рано, за да имам време все пак да почета. Странно, помнех чудесно събитията от първия том, но вторият незнайно защо ми бе пълна мъгла – която се разсейваше бавно в протежението му.
В ревюто ми за книгата от зората на този блог съм преразказал достатъчно от сюжета, затова тук няма да се спирам изрично на него, пък и изданията на български са отвъд и на ръба на пълнолетие, така че кой чел – чел. Докато четях, си мислех, че такива книги са прекрасен медиатор за запознаване с класическата литература, начин за събуждане на желание да бъде опозната в наши дни, когато практически е отпаднала от образованието или се засяга крайно бегло. Творби като двата тома на Симънс биха били пределно понятни дори преди век не само заради Омировата основа на част от сюжета, но и заради огромната роля на Шекспировото творчество в друга, а и това на Пруст се намесва осезаемо през двамина герои, които са всичко друго, но не и хора, но са повече човеци от мнозина други по начина, по който авторът им е вдъхнал душа. При този прочит всъщност се изпълних с неприязън спрямо ролята на астровеките, еволюирали по краищата на Слънчевата система създания, които Симънс охотно използваше за разплитане на сюжетни възли и на които крайно рядко вменяваше невъзможност за едно или друго нещо. Открих, че искам да науча повече, много повече за няколкото същества с Шекспирови имена, които всъщност дирижират събитията в сблъсъка помежду си, а прераждането на човечеството ми напомни силно на това от класиката „Градът и звездите“ на Кларк, определено фантастите от всяко поколение имат своя визия как и защо човечеството може да се откаже от звездите в името на приятно и безметежно прекарване на времето – виждаме го и около нас като избор на мнозина. Или пък предопределените роли на герои като Хариман, когото Симънс директно нарича Прометей, преди да го използва като преносител на огъня/знанието към хората, докато религиозният фанатизъм се изпречва на пътя му и на човечеството изобщо като една последна преграда, такава, каквато може да унищожи света. Опитвах се да си визуализирам войниксите и калибаните, но не успявах, при все че авторът ги описва охотно в детайли, още повече ми бе чудно как биологичните чудовища се справят с механичните, но нейсе, това е от онези чуденки, които феновете могат да нищят завинаги. Наистина е тъжно, че книги с такъв величав размах са практически невъзможни за филмиране, но пък в днешните времена на епични сериали може би има шанс за това, но си представям каква секира трябва да мине през тия над 1500 страници, за да се подсигури простичка сюжетна линия, която да осигури събирането в края на Хектор и Елена (опа, спойлер :)).
Всъщност мога да си драскам такива разсъждения до откат, в тези два тома са наблъскани толкова много препратки към класиката, че навярно винаги ще остане още нещо, особено като се вземе за отправна точка Едиповият мит, който тържествува в края в една от най-откачените сцени в литературата изобщо, но няма да издам кои участват в нея. Преди 13 години съм написал, че „Величавото двутомие “Илион” и “Олимп” е фантастика от друго измерение!“ и сега съм склонен да потвърдя това, няма база за сравнение с немалко от получаващите отличие в наши дни дни фантастики, които най-често ме разочароват или са просто ок, но няма шанс след десетина години да поискам да препрочета.