Още една надежда, изпарила се във въздуха. Би било хубаво, ако съхраня тези илюзии, но трябва да внимавам да не чакам твърде дълго и накрая да остана с тръпчивия вкус на разочарованието.
Уилям Уортън продължава да ме изумява – след шедьовъра „Пилето“ и хубавата „Отбой в полунощ“ започнах „Илюзии“ с големи очаквания. И те се оправдаха. Психологически прецизна, сюжетно задълбочена история, развиваща се в рамките на една броени дни около Коледа, с камерен брой участници… книга, която се чете на един дъх, но след която куп дребни детайли от нея се запечатват в съзнанието.
На пръв поглед именно дребните детайли сякаш натежават излишно – Уортън проследява прецизно и в големи подробности как един възрастен мъж, Уил, подготвя сцената за задаващата се коледна вечер, която е оградена от рождения ден на най-малкия му син и 30-годишнината от сватбата му с Лор. Традиционно той и семейството му посрещат празника в някогашна мелница във френската провинция, което се приема със смесени чувства от вече порасналите деца. Напрежение наглед няма – бавно, внимателно, стъпка по стъпка Уортън ни вкарва в главата на мъж, преминал средната възраст, който се страхува, че това ще е последното фамилно празненство, защото е научил нещо, което ще промени всичко. Какво е то, ще научим доста по-късно – в средата на книгата в бърза и относително кратка последователност авторът прехвърля читателя в главите на всеки един от семейството, показващ една съвсем различна картина от едностранчиво нарисуваната досега. След това вниманието пак се връща към Уил, а катарзисът е оставен за накрая, както във всяка драматична пиеса.
Историите тук са като кръгове след хвърлени камъчета в езеро, наслагват се една в друга, ни една не остава самостойна, влияят си силно, а за няколко кратки дни се взимат съдбоносни решения… които се изоставят или преформатират малко по-късно. Уортън не раздава морални присъди – за едни бащата, който живее в свят, изтъкан от илюзии, може да е безнадежден безумец, както и провален съпруг в самата същност на това понятие, други може да видят нещо донкихотовско в него, де да знам. Аз лично повече се съсредоточих в драмата на жена му, която открива другаде това, което е мислела, че ѝ е отнето изначално. А самите деца, особено едната дъщеря, която открива любовта с вманичен артист, живеещ в пустинята в пълна мизерия, отдаден изцяло на своето изкуство и нищо друго, заслужават не по-малко внимание.
В „Илюзии“ Уортън изгражда деликатна паяжина, в която улавя същността на семейното щастие и нещастие. Дали си прилича с всички останали семейства, сами ще си решите. Истинско удоволствие е човек да се подчини на ритъма на писане на писателя, който не позволява прибързване, а сдържа читателя, символно това може да бъде представено чрез трошките, които се движат напред-назад в сюжета. Това семейство е на ръба на разпада, на замръзването, но постоянно подклажданата камина може да стопли отношенията – дори и това да коства пълно преустройване, казване на крити досега истини, примиряване, че идеалите са изчезнали, но привързаността я има.
Скоро ще прочета и „Татко“, за която четох прекрасни отзиви.
От същия автор
От същия жанр
