Докато в един момент, незнайно откъде, изникна полицейска кола, камионетка, която така удари спирачки, че камъчета се разхвърчаха на всички посоки. Слязоха полицаи и започнаха да крещят: Стойте, не мърдайте. Вместо да стоим, ние се втурнахме да бягаме. А те започнаха да стрелят по нас с автомати, с автомати Калашников. Тичах с все сила, а покрай ушите ми свистяха куршуми. Тичах и мислех за турнирите с хвърчила по хълмовете на нашата провинция Газни. Тичах и мислех за жените в Нава, бъркащи qhorma palaw с дървен черпак. Тичах и си мислех колко хубаво щеше да бъде ако в тоя момент се появеше дупка на пътя, дупка в земята, като онази, в която аз и брат ми се криехме от талибаните. Тичах и мислех за osta sahib и за kaka Хамид, за Суфи, за господина с едрите длани, за хубавата къща в Керман. Тичах и докато бягах ми се стори, че един човек до мен го улучиха, че се свлече на земята и повече не помръдна. В Афганистан неведнъж бях чувал изстрели. Умеех да разпознавам звука на Калашников от този на останалите оръжия. Тичах и си мислех какъв ли автомат е насочен срещу мен в този момент. Бях дребен. Исках да мисля, че съм по-дребен от самите куршуми, а също и по-бърз. Въобразявах си, че съм невидим, или безплътен, като дим. Когато най-сетне спрях да тичам – защото бях избягал достатъчно надалеч, – взех решение да се махна. Повече не желаех да живея в страх.
Покрай самоунижителния нихилизъм, който залива младите, разочаровани от политическата залъгалка у нас, пропускаме нещо много, много важно – че дори и тази изкривена, корумпирана реалност е все пак едно от по-добрите места за живот на тази планета. Пропускаме, че сме в оня златен милиард, който все пак може да се нарече свободен при цялата относителност на това понятие. И истории като „Има крокодили в морето“ на Фабио Джеда по разказа на Енаятолах Акбари са ценни и с това, вън от чисто общочовешката си универсалност – да дръпне главата ти от пясъка.
От тази история е можело да се направи помитащо сърцераздирателно душеслабително, което да продаде огромни количества книги по целия свят и да стане причина за проливане на милион сълзи. Вместо това Фабио Джеда е избрал съвсем друг подход и създава книга, която впечатлява дълбоко със сдържания си, стегнат стил, с избягване на зариване в емоциите и в жалостивостта. И точно в това историята на Енаят добива истинска стойност.
Реализмът по тези страници е убийствен. Изоставен от майка си едва десетгодишен – парадоксално, това е шансът му за различен от кошмарния при талибанската власт живот – в продължение на години той живее под постоянна угроза като емигрант, докато следва своя непредопределен път през Пакистан, Иран, Турция, Гърция, та чак до Италия. Пътуване, което има две върхови, убийствени за мнозина точки – тридневно пътуване в тайника на камион, натъпкан с мнозина други, и почти месечно изкачване на смъртоносна планина. Енаят оцелява. Но около него са мнозина други, които не успяват, а около историята му с хубавия край се прокрадват десетки и стотици, завършили трагично. Точно това е книгата – да, прекрасно е, че това момче оцелява, къде с късмет, къде с упорство, къде с нечовешка воля и напрягане на силите, – но истинската история е тази, която се случва около му и в която хепи ендът е в общи линии изключен от уравнението. И дали дългогодишно робство и живот в страх, дали бърза и милостива смърт – не съм сигурен кое е за предпочитане, защото жизненият опит, придобит тук, не може да ми даде основата, на която да стъпя, за да имам право да отговоря.
„Има крокодили в морето“ може да се прочете като приключенски роман, но това би го принизило. Може да се прочете и като нещо далечно и незасягащо ни – би било разбираемо, но безчовечно. И както в „Ловецът на хвърчила“ и „Хиляда сияйни слънца“, както в „Неохотният фундаменталист“, така и тук – универсалността на човешките емоции и реакции са това, което дава основание да чувстваш героите като свои братя и сестри. Аз не мога да си представя човек, който няма да усети стягане на гърлото и топлина отвътре на последните страници на тази книга, когато един телефонен разговор събира в себе си години на свирепа болка и разяждащ страх, смазвани някъде там, долу, в стомаха и в сърцето, за да не убиват.
От същите жанрове
