Мария Донева е обичана поетеса и начесто нейни стихове шарят по стените на социалните мрежи, зазяпвал съм се в някои от тях и са ми допадали с пролетността си. Все с това я свързвам – с лекота, с живот, с доверчиво отношение към живота, може би защото и при беглите ни срещи с нея се удивлявах на оптимизма ѝ неустрашим. „Има страшно“ я открих у нас, но нямам никаква идея как е попаднала при мен, обичам такива малки изненади.
Отново ми изпращаш дъжд
и мокра от дъжда луна.
От много дни не си ме виждал,
но знаеш колко ми отива.
Сега обличам твоя дъжд
пред лунното ти огледало.
–
Докато се извали дъждът,
поляната дръпнала с една трева нагоре.
Синът ми станал по-висок от мене.
–
Бяхме весели като малки кучета,
винаги готови за игра и гладни.
Сложи лапа на сърцето си и ми кажи:
ще обичаш ли друга
някога
повече от мене?
Понасям студа в очите ти
със стиснати зъби.
–
Тишината нахлува в стаята
като природно бедствие
и е празна като пространството
под обувките на обесен.
Щом се целунем, тракват зъбите –
лед в чаша.
Мълчим облечени, разлюбени…
И има страшно.
–
Любенето е било безплодно,
и лъжовни – потните ни длани.
Даже млякото ще бъде годно
два дни повече от любовта ни.
–
Те са в чашите, в тапетите,
в книгите, в стъклопакетите,
в белезите под коляното
и в праха върху пианото,
в мумиите на мухите,
в скелетите на мечтите,
сграбчени и отронени –
в къщата се пазят спомени.
Но и късно да се връщам,
и да ми съборят къщата,
и да си сменя адреса,
даже да не знам къде съм,
и да скъсаме синджирите,
и да ми загубят дирите,
бягаща или прогонена –
пак си имам
куфар спомени…