ОНАЗИ война все пак започва. Нагнетеното напрежение междусуперсилите довежда до най-зловещия полет – този на ядрените ракети, насочени едновременно към Изтока и Запада, разминаващи се без поздрав сред опустелите за векове напред небеса…
Но Хюбърт Фарнъм очаква това. Неговата лудост е сигурността и той не жали пари за нея. Затова има противоатомно скривалище с всичко необходимо за дълъг престой, а на ухото му винаги има радиоапарат, за да научи мигновено, щом ракетите литнат. Което се случва точно по време на игра на бридж, което си е крайно досадно, не мислите ли?
Ядреният дъжд се посипва от небето и изтрива от лицето на Земята двете свръхсили. А скривалището на Фарнъм по неведоми причини се озовава далеч в бъдещето, сред тучни поля и гори, без наличие на хора. Или поне не в началото. Малцината оцелели заживяват по робинзоновски в битка както с природата, така и с междуличностните си отношения.
До момента, в който над тях не закръжава причудлив летателен апарат и те попадат в плен на своите далечени наследници. И не откриват най-странното феодално общество, което може да си представите. То крие не една и две тайни, но и ключа към завръщане назад, при литналите ракети. Ако някой иска да се завърне, естествено…
Това определено не е от най-добрите романи на Робърт Хайнлайн, не може да се сравни с изключителния “Странник в странна страна” и адски забавния “Луната е наставница сурова”, но пък е далеч по-добър от окования в заповеди “Звездни рейнджъри”. Все пак трябва да се отчете, че книгата излиза през 1965 г., така че е била замислена и писана скоро след Кубинската криза, която е очевидно точка, от която може да тръгва повествованието.
Чарът на книгата определено е в изненадата, а тук авторът щедро се е постарал – от първия миг, в който вместо сред изпепелени руини те се озовават сред девствена природа до момента, в който опознават твърде, твърде отблизо обществото, в което са попаднали.
