В последно време непрестанно ми подмятат, че не съм чел достатъчно фентъзита, затова се прехласвам по Джо Абъркромби, да речем. Това е факт. Но според мен това ми дава живителната невинност, която вече нямам в ред други жанрове, където самият аз троснато мърморя за приликите с това и онова произведение. Та, в очакване на нова порция обяснения как Толкин вече е писал за това в непосилния ми за четене “Властелинът на пръстените” ви представям още едно фентъзи, което успя да ме увлече – “Името на вятъра” на Патрик Ротфус, начало на класическа многология, която се надявам да не се разпростре излишно.
Историята тече като ретроспекция на живота на Квоте – могъщ магьосник, извършил куп легендарни подвизи, повечето от които продължават да се разказват в безброй варианти, кой от кой по-невероятни. В настоящето той се е загърнал в образа на Коте – простодушен собственик на страноприемница в малко, забравено от бога градче. Със задачата да запише истинската му история при него дохожда Летописеца, най-добрият разказвач, и спомените започват да текат, прекъсвани нарядко от събития в града, които неминуемо ще градират в следващите части до неотложност великият Квоте да се завърне.
Ротфус не бърза за никъде. В първия том – 800 страници с малък шрифт – проследява обстойно детството на Квоте в пътуваща трупа, избиването на родителите му от зловещите уж митологични чандриани, животът му като просяк и в крайна сметка попадането му в класически харипотъров университет по магии. По изпитан образец гордият Квоте притежава изключителни способности, но това бързо му печели множество врагове. Над половината книга тече спокойно и лежерно сред учение, периодични сблъсъци с противниците му – надменен благородник и неговите покровители сред преподавателите, в отчаяна битка с мизерията и желанието да свири, както и дълбокото пропадане по красавицата Дена. За нея много може да се напише, но нека кажем само, че е непостоянна и ефирна като вятъра и толкоз.
Всъщност в “Името на вятъра” екшън и приключения почти няма. Действието продължително време се задържа в Университета и проследява отблизо борбата на Квоте да събира пари да плаща таксите си за всеки нов семестър – реалистичен модел, който ми допада далеч повече от стерилното финансово спокойствие в другите фентъзита, които съм чел. Ротфус пише изключително добре и книгата и за миг не досажда, поне за мен всякакви действия с книги зад стените на библиотеката са далеч по-интересни от зверски кървави битки из пущинаците. Животът на момчето се развива малко по малко, а пред него лежат очаквани геройства и черни престъпления.
Това е “най-книжното” и безбитково фентъзи, което ми е попадало и това адски ми допада. Чак към края идва един здрав сблъсък с наркотизиран гигантски дракус, в който бързият ум на Квоте ще е не по-малко ценен от уменията му в симпатичната магия на обвързването.
Дебют на Патрик Ротфус, това е наистина изключително добра книга, която ми достави неимоверно удоволствие, докато си бях у дома във Видин и исках да чета нещо протяжно и приятно, но не и досадно. И да, бих бил щастлив от твърди корици на тази книга, но какво да се прави.
Други ревюта: “Аз чета” и “Forest of Magic”.
