Братя и сестри, дайте ми ги. Дайте ми децата си…!
Понякога идват книги, които знаеш, че искаш да издадеш още като прочетеш заглавието им – „Императорът на лъжите“ на Стив Сем-Сандберг е от тях, а тази знакова книга е позната под още едно име: „Бедните в Лодз“. Модерната шведска класика, удостоена с големия приз „Огуст Стриндберг“ през 2009 г., се появи в пощата ми някъде през миналата година и на мига прикова вниманието ми с мащаба си. Но едва ли щях да посмея да я взема, ако не бе преводачката Стефка Кожухарова, която не само написа подробна и красива рецензия, но и се ангажира с превода. Знаех, че мога да ѝ се доверя. Дори не подозирах, че тя не просто талантливо и проникновено ще преведе този труден и сложен роман, но и ще дообогати текста със стотици обяснителни бележки – защото всяка дума в този роман е реалност, отразена в архивите. И това е най-страшното е огромното количество информация, което има за гетото в Лодз – Сем-Сандберг стъпва върху тези архиви, за да създаде може би най-реалистичния роман за Холокоста, книга, сякаш писана от очевидец, и в която всички действащи лица не просто са реални, но и съдбите им – до една трагични – са хладнокръвно документирани. Да, няма как да не направя връзка с изключителната „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, родеят се двете и по размаха си, и в нивото на писане. Това не е книга от типа на множеството отделни истории „по истински случай“, които разказват нечия житейска съдба на драматичен фон, такива излязоха много. „Императорът на лъжите“ е машина на времето, която ни поставя сред живота под нацистка власт – и преки свидетели на опита на един мъж да измами историята… а може би и себе си.
Няма как Хаим Румковски да не е в центъра на тази книга, макар че авторът често се отклонява в безброй малки странични линии, описващи различните абсурдни проявления на живота и оцеляването в гетото, както и безбройните банални начини да умреш. Силно поляризиращата фигура на Румковски е надвиснала като сянка над целия роман, големият въпрос дали той е искрен наивник, който е убеден, че ако превърне своето гето и неговите стотици хиляди обитатели в добре смазана работна машина, това ще им осигури относително безопасен живот в бъдещия победил във войната Райх, или е бил просто властолюбив опортюнист, който е готов на всичко, за да задържи своята водеща позиция. Дори да я плати с детски животи, при все че една от основните му мантри е колко е загрижен за децата, за бъдещето на евреите в тяхно лице. Лъжата нещо естествено ли е – знае ли, че всеки списък и всеки конвой от хора, които напускат гетото, са предназначени за лагерите на смъртта като Аушвиц? Навярно знае. Но това не му пречи да убеждава пламенно своите хора, че всяка отстъпка пред нацистите е за добро, че е в името на оцеляването – и че от тях се очаква само работа, работа, работа, за да имат стойност в очите на германците. Знаейки неговата участ, аз четях тази книга с тихо изумление, проследявайки трескавите му унижения и пропуснати възможности да постъпи правилно – макар че какво е правилно в тая ситуация, може би самоубийството, към което прибягват други в неговото положение? А ако се намеси и неговото влечение към същите тези деца, които се кълне, че защитава, картинката става съвсем сложна, но в този период няма нищо просто и лесно.
И големият Хаим обитаваше лъжата си, както императорът обитава двореца си. На всяка врата чакаха слуги, които падаха на колене и питаха дали могат да направят още нещо за него. В такъв случай какво се случва с лъжата, когато тя е естествено продължение на цялостния облик на човек?
Съмнението и недоверието, казваше Румковски, са за слабите.
Но истинският главен герой в тази книга не е Румковски, а гетото. Животът – или неживотът – в него. Оцеляването. И смъртта. Стив Сем-Сандберг сякаш описва всяка улица, всяка сграда и апартамент, хиляди отделни герои се появяват на сцената на тези страници и свидетелстват за ужасите на своето време. Нахлуват нацисти, появяват се колаборационисти, по малко и хора, готови на съпротива, но основно това е роман за примирението пред постепенното слизане надолу към ада. Хронологичното проследяване на различните етапи от съществуването на гетото, разделено от свободата от наглед толкова малко, и приемането на този живот като нормален, като отвеждащ към някакво евентуално по-добро бъдеще. Авторът се опитва да покаже популяризираната от Хана Аренд „баналност на злото“, която се изразява в прикриването на свирепи извращения зад прости бюрократични фрази и последователни действия за прилагането на безчовечни закони.
Не мога да препоръчам „Императорът на лъжите“ от сърце, книгата е смазваща и угнетяваща, но нужна. Тя е напомняне как всяка крайна власт дехуманизира враговете си първо с думи, после с действия, за да оправдае и превърне в просто и логично следствие физическото им елиминиране. Виждаме го във войната, която се вихри в момента, в истеричните и фалшиви думи, които се сипят изобщо преди и по време на всяка такава конфронтация. В крайна сметка всяка агресивна власт първо придобива власт над истината и превзема умовете на своите поданици, преди да ги насочи като острие към набелязаните жертви – това е и което прави „императорът на лъжите“ Румковски с променлив успех, защото неговата власт никога не е напълно абсолютна. Той определено властва над „бедните в Лодз“, но постоянните унижения от нацистките ръководни лица го показват в различна светлина – като владетел на нищото, който не може да спаси никого, дори себе си.
Огромна благодарност към Стефка Кожухарова за този изключителен превод, не мога да си представя какво ѝ е коствало вътрешн. И към Кристина Димитрова, че го редактира с вещина и разбиране. И на Живко Петров, че избра различен подход към тази корица спрямо десетките други издания на различни езици. Гордея се, че издадохме тази книга – а дали ще намери читатели, вече е въпрос на зрелостта ни като общество. А тя вече е под голям въпрос.
Още по темата
