Няма лесен начин да започнеш да четеш подобна книга. Сигурно няма човек, който да не е загубил близък от тази многолика болест, която има едно общо кратко име, но е носител на безмерно количество страдание от най-различно естество. „Императорът на всички болести. Биография на рака“ на Сидхарт Мукхърджи (спечелила „Пулицър“ през 2011 г.) е по-скоро историческо четиво, не медицинско, но към края си вече навлиза в дълбините на съвременното ни разбиране на природата на рака и как различните посоки за лечението му (доста от които са довели до задънени улици или ужасяващи терапии) са еволюирали до максимално ефективни стратегии – и все пак тази война е още много далеч от победата… възможно е, както Мукхърджи признава, такава и никога да не дойде. Ракът е част от нас, не е конспирация, не се и лекува с какво да е, както всякакви шарлатани настояват:
Ракът е вграден в генома ни: гените, които отключват ненормалното клетъчно делене, не са чужди за телата ни, а са мутирали версии на същите гени, които изпълняват жизненоважни клетъчни функции. Ракът се е впил и в обществото ни: като увеличаваме продължителността на живота си като вид, неизбежно отключваме злокачествения растеж (мутациите в канцерогенните гени се натрупват с възрастта, затова ракът е неразривно свързан с остаряването). И както ние всячески се борим да избегнем смъртта, така и раковата клетка се стреми към безсмъртие, макар и в един изроден смисъл.
Той е тук от хилядолетия – и винаги е бил, още Имхотеп го описва около 2500 г.пр.н.е.:
„Бучки в гърдата“ – студени, твърди, с плътност на киви, разпространяващи се коварно под кожата – едва ли би могло да се направи по-ярко описание на рака на гърдата. При всеки отделен медицински случай в папируса е дадено и лечение, дори и да е само палиативно: мляко в ушите при пациенти за неврохирургия, лапи върху рани, балсами при изгаряния. Но при случай четиридесет и пет Имхотеп е странно лаконичен. Под графа „Лечение“ е написал само една дума: „Няма“.
Мукхърджи е онколог и разказва за свои пациенти с различни видове рак – от техните драми тръгва и неговото търсене за природата и историята на болестта. Той проследява живота и кариерата на десетки учени, които са повеждали борба с рака – от древните, които са имали силно опростена (да не кажа дълбоко невярна) представа за тялото и болестите, до тези, които малко по малко са започвали да напипват някакви основателни съждения и са търсели лек според достъпните си възможности. Често борбата се е израждала – от бруталните интервенции с изрязване не само на засегнати органи, но и всичко около тях, за да се спре връщането на рака, та до масирана химиотерапия, израз на отчаяние у учени, които първоначално са били силно обнадеждени от възможностите й. Факт е, че всяко лечение е помагало на някакъв брой хора с определен вид рак, но универсален лек няма, а скоро се оказва и че всичко, което буди надежда, има силни ограничения. И търсенията продължавали.
Историята на борбата с рака е и история на науката с всичките й възходи и падения. Справянето с ред други, не по-малко смъртоносни болести, съчетано с цялостна промяна на начина на живот, само разчистват пътя на рака – и това е неизбежно:
Коренната промяна в списъка на най-често срещаните в Америка болести обаче се дължала не толкова на откриването на тези чудодейни лекарства, колкото на настъпилата промяна в общественото здравеопазване и хигиена. Коремният тиф, заразна болест, която за броени седмици можела да покоси цели квартали, била победена след като в мащабна правителствена кампания били обеззаразени водоизточниците на няколко големи градове. Дори туберкулозата, известната „бяла чума“ от ХІХ в., била на изчезване най-вече благодарение на по-добрата хигиена, като между 1910 и 1940 г. случаите ѝ били намалели с повече от наполовина. За половин век средната продължителност на живота в Америка била нараснала от 47 на 67 години –такъв голям успех не бил постигнат за няколко века преди това.
Победата над куп ужасяващи болести, хигиената, по-добрата храна и подобряващите се възможности за ранна диагностика само вадят рака на бял свят и го превръщат в чудовището на XX-XXI век:
В повечето древни общества хората не са живели достатъчно дълго, за да развият рак. Години наред мъже и жени си отивали от туберкулоза, воднянка, холера, едра шарка, проказа, чума или пневмония. Дори и да е имало рак, той е бил в сянката на другите болести. На практика, ракът станал често срещана болест едва когато другите болести изчезват. Лекарите от XIX в. често свързвали рака с цивилизацията: болестта се дължи на бесния ритъм на модерния живот, който отключва патологичното делене на клетки.
Такава връзка има, но причинно-следственото отношение не е такова: цивилизацията не причинява рак, но удължавайки продължителността на човешкия живот, цивилизацията го разбулва. Дълголетието обаче, макар и най-важната причина за ръста в раковите заболявания в началото на XX в., не е единственият фактор. През миналия век силно се подобри способността ни да откриваме рака все по-рано и да можем със сигурност да го определяме като причина за смърт. Смъртта на деца, починали от левкемия през петдесетте години на ХIX в., била преписвана на абсцеси и инфекции (или както е написал Бенет – „нагнояване на кръвта“).
Благодарение на хирургията, на биопсиите и аутопсиите разпознаваме по-добре рака. Въвеждането на мамографията за засичане на рак на гърдата в съвсем ранен стадий силно увеличи случаите със заболяването – на пръв по-глед парадоксален резултат, който обаче е напълно логичен, тъй като чрез рентгеновите лъчи туморите се откриват в най-ранен стадий.
Както пише Мукхърджи, през 1900 г. ракът бил едва седмият причинител на смърт, далеч след туберколозата, пневмонията, диарията, гастроентеритът и др. Важни победи били тези над коремния тиф и едрата шарка, да не говорим за чумата, която е била победена по-рано.
Една след друга главите описват последните 2 века, в които е центрирано успешното диагностициране и далеч не толкова успешното лечение на болестта, различните способи, раждането на крехки надежди и последвалото им рухване. „Императорът на всички болести“ не е лека книга за четене, някои описания на крайни лечения се родеят с хорър-книги, но пък има и толкова надежда, когато отделни хора биват спасени по един или друг начин. Една след друга разнообразни терапии действат поотделно или заедно, но някои, дори временно успешни, се сблъскват с непредвидени врагове – като уменията на тялото да се защитава:
Разрушението било последица от активизирането на собствената защитна система с раковото лечение. Главният и гръбначният мозък са изолирани чрез непроницаема клетъчна пелена, наречена кръвномозъчна бариера, която пречи на вражите химични вещества да проникнат в мозъка. Тази древна биологична система е резултат на еволюцията и нейното предназначение е да спира отровите да не стигат до мозъка. Същата тази система обаче попречила на VАМР да стигне до нервната система и така създала естествено „убежище“ за рака в тялото. Левкемията, която процъфтявала в убежището, завладяла единственото място, недостъпно за химиотерапията. Децата умирали едно след друго – станали жертва на еволюционното приспособление, предназначено да ги защитава.
Няма как да предам подробно духа на тази книга – голяма част от нея е мрачна и фаталистична, но към края, когато описва съвременните пробиви в разбирането на различните типове рак, на техните специфични силни и слаби страни, нещата звучат далеч по-оптимистично. Към края е малко по-сложна, неминуемо е – опростеното разбиране е водело само до грешки, но все пак изводът е, че малките победи ни водят към добро – диагностицираните с рак живеят по-дълго, лекуват се с по-щадящи лекарства, някои видове рак са дори напълно лечими, за съжаление има и такива, които още косят животи с лекота.
За мен тази книга бе важна, за да разбера истинската природа на това чудовище, а не разни клетви и заклинания, както и обичайните конспиративни шашмотевини, бягствата от реалността. Не знам дали до края на живота ми ще се справим с поне някое от многото проявления на рака, но се надявам.
От същите жанрове
