Докато студентствах, имах една любима игра, която съсипваше порива ми за учене сесия след сесия – българската Knights of Honor. Действието се развиваше в средновековна Европа, а аз имах привичката да започна с някоя забутана крепост (като Бдин) и постепенно да разширя империята си по цялата карта. След първите превъртания започнах да си правя шеги – да превземам набързо Рим и да го превръщам в православна или мюсюлманска провинция, което вбесяваше католическия свят и правеше играта интересна, защото беше далеч по-сложно да ги подчиня с търговия и дипломация. В играта имаше функция на определено време да се провежда събор, на който кралете гласуват за император, който да обедини всички земи – в общи линии ако превземеш половината карта и имаш прилични съюзи с тоя-оня от силните (да си изпооженил децата си за разни пустинни халифи също помагаше :)), можеш да получиш даром императорската корона. Обикновено не приемах, а продължавах войната до пълно подчинение на цялата карта – и докато четях „Императорът на тръните“, все си представях как Йорг взима тая пуста императорска корона, тръшва я в земята и продължава по пътя на отмъщението и завоеванието. Е, не стана баш така.
В заключителната част златни потоци са рукнали из всички кралства – императорската гвардия събира крале и кралчета от техните замъци и замъчета и ги съпровожда към Виен, където ще се проведе поредното гласуване за императорската корона. По традиция е наложен временен мир, никой няма право да разчиства сметки с враговете си, но в това споразумение зеят обичайните правни вратички, които Йорг използва умело, за да вгорчи живота на войниците, които го придружават. Мъртвия крал пък е вече съвсем реална опасност – изпратил е армиите си към Анкрат и само обединение може да го спре… евентуално.
Лорънс продължава да тъче живота на Йорг на два стана – един в настоящето, където пътуването е осеяно с премеждия и приятни и неприятни срещи – както с любовта на живота му, магьосницата Катерин, така и с отколешния му враг: некромантката Чела. В тази част кралят на вече доста територии малко по малко осъзнава тежестта на бащинството, както и какво ще му коства да защити семейството си от попълзновенията на злата дебела старица, която седи на папския престол. Как ще го защити… ами първо с добро, после с лошо, както си му е обичайно – ок, обикновено той действа направо с лошо, но този път почти успява да мине без проливане на кръв, което си е морална еволюция отвсякъде.
„- Скъпа госпожо, избих ги всичките, от детето до старицата, а когато приключих, изтъпих три брадви, докато разчленя труповете им. Аз съм Йорг от Анкрат. Аз изгорих десет хиляди в Гелет и бройката не ми се стори голяма.“
Миналото също продължава да се разкрива пред очите ни – младият Йорг продължава странстванията си, които го отвеждат далеч на юг в пустинята в чалнато приключение, което завършва… хм… взривно. Силно се изкушавам да изджаскам тук един спойлър, че действието в тая част на книгата е смес между популярна екшън-фантастика и не по-малко популярен фентъзи сериал, но няма, който е чел, ще ме разбере. Хубавото тук е, че постепенно се разбира, че победата над Орин от Стрела наистина е била подготвена и подплатена добре, а задаващото се гласуване за император за първи път няма да бъде предопределен провал и продължаване на антагонизма.
Краят е добър, извъртян, но и силно предвидим, след като по едно време Лорънс започна упорито да сипе жокери кой точно е Мъртвия крал и за какво се бори. Досетих се твърде рано и това ме издразни. Още повече не ми допадна ролята на Катерин, която имаше една-единствена важна работа за цялата книга – е, да, свърши я по достоен начин, но заради това не си заслужаваше нито десетките страници, които са отделени на глупавия ѝ дневник в „Кралят на тръните“, нито постоянните терзания, които Йорг изпитва заради нея. Но нейсе, млад автор е, ще се ошлайфа (пък аз ще ви издам, че и другата му трилогия – The Red Queen’s War, ще излезе на български). Искаше ми се да момчето да се сблъска с най-омразния си човек – баща си, но това му бе отказано, доста изненадащо, щеше да е хубава сцена а ла Тирион и Тивин Ланистър сигурно.
В крайна сметка „Императорът на тръните“ ми се стори най-слабата от трите, но като цяло съм много доволен от трилогията, най-вече от въвеждащата кървава пледоария „Принцът на тръните“. Интересният свят, податките към нашите времена, смесването между технология и магия, безмилостната сеч и интриги… Марк Лорънс е от добрите автори от новата (вече далеч не толкова нова всъщност) вълна във фентъзито, които зарязаха баналния сблъсък между красивото и доблестно добро и грозното и коварно зло. Тук всичко е омешано. И това е повече от добре.
Още за книгата – едно цялостно негативно мнение има в „Приумици“, по-положителни в „Аз чета“, „Сборище на трабадури“ и „Неща за фентъзи“.
От същия автор
От същия жанр
