В Русия реформите трябва да се въвеждат бързо и спешно, инак те най-често не успяват и се затормозяват.
Сергей Вите
Не бях срещал досега такава историческа творба – на пресечната точка между изследване и роман, „Империята трябва да умре“ на Михаил Зигар оживява цяла една епоха с вещина и… съпричастие. Тези 17 години от началото на новия век водят неумолимо към разпадането на една вековна империя и идването на една нова, различна власт, която ще наложи своя отпечатък върху целия век, че и отвъд него. Както ще прочетете още на първата страница на книгата, Михаил Зигар е в основата на проекта „1917. Свободна история“, който проследява по иновативен начин записките, мислите и преживяванията на над 1500 личности от периода – което заляга и в основата на този мащабен, над 1000-страничен труд, който се чете като роман, но представлява достоверната история на спускането на една държава в свой самосъздаден ад.
Дори бегло да разгледате съдържанието, ще видите както размаха на повествованието, така и доста свободното боравене с лексиката на уличния език от XXI век, който контрастира с духа на епохата отпреди век. За мен лично това е доста неприемливо, но ако това е начинът да се „подмамят“ младите читатели, съм склонен да се смиря – по-добре малка отстъпка пред това, отколкото изобщо да са изолирани от разбирането на историята, което автоматично ги прави лесни жертви на пропагандата и виещите медии. А особено последните са дяволски много по тия страници, Зигар показва нагледно как фалшивите новини хич не са ново изобретение и как правилното боравене с тях може да отведе всеки популист до властта. И особено към края, когато болшевиките харчат нашироко немските пари за медийно влияние, си личи колко е лесно да манипулираш общественото мненение – просто трябва да си по-краен, по-гръмогласен и по-щедър в обещанията. Пък после няма кой да те накара да ги спазиш.
Но духът на епохата най-добре може да бъде разбран от така разпространените дневници, на които често се обляга Зигар. Спомням си какво впечатление направи в мен „Петербургски дневници” на Зинаида Гипиус, който проследява последните месеци в имперската столица от гледната точка на пряк наблюдател. Тя и близките ѝ също са често срещани в настоящата книга, особено с постоянните им опити да са модерни и различни – често резултатите са трагикомични. Още в началото Зигар цитира дневника на един издател на процарски вестник по темата за най-важното притовопоставяне в началото на века:
Двама царе има у нас: Николай Втори и Лев Толстой. Кой от тях е по-силен? Николай II нищо не може да направи с Толстой, не може да разклати трона му, докато Толстой несъмнено клати трона на Николай и неговата династия. Проклинат го, Синодът има свое становище за него. Толстой отговаря, отговорът се разпространява в ръкописи и чуждестранни вестници. Я да се опита някой да закачи Толстой. Целият свят се развиква и нашата администрация подвива опашка.
Това противоборство задава тона на цялата книга – борбата срещу абсолютистката монархия пронизва всичките тези години, а нейната самозащита в крайна сметка я подкопава, не без помощта на двете войни, разбира се – срещу Япония и Първата световна. Но в никакъв случай няма единен фронт срещу властта – впечатлението за хаос се засилва с всяка страница и не може да бъде изличено. Всеки води своята малка война за личните си убеждения, като привличането на съюзници и домогването на публичност са основни цели. Например Чехов, който става все по-популярен, е обект на интерес от страна на мнозина. Хора, които искат да обновят руското изкуство из основи го канят да работи за тях. Такъв е например Сергей Дягилев, който се опитва да подмами Чехов в Петербург да пише за списанието ми „Мир искусства“. На което получава чудесния отговор: „Как бих живял под един покрив с Д. С. Мережковски, който вярва определено, може да се каже, вярва учителски, докато аз отдавна изгубих вярата си и само с недоумение поглеждам всеки интелигентен вярващ“. Църковната институция като пряк поддръжник на властта има обичайната роля за отблъскването на образованите хора, а появата и засилването на ролята на Распутин пък добре обрисува колко податливи на елементарни внушения са били дори най-видните лица на епохата.
А политиците не са в по-ясно положение, нито имат самосъзнание, че са част от общ фронт за или против императора. И те идват и си отиват, някои с огорчение, други с облекчение. Например цитирания и в началото на текста Вите, който е сред най-важните фигури в тези преломни години на множество разнопосочни реформи, споделя следното след новината, че е уволнен от поста министър-председател:
Пред вас е най-щастливият сред смъртните. Негово величество не можеш да ми окаже по-голяма милост от освобождаването ми от каторгата, в която просто погивах. Незабавно тръгвам за чужбина да се лекувам, не искам нищо повече да чувам и си представям какво ще се разиграва тук. Защото цяла Русия представлява една лудница и цялата прословута прогресива интелигенция не е по-добра от всички.
И да не забравяме онези, които в крайна сметка ще спечелят от тази лудница и от бъркотията, която тази прогресивна интелигенция разбунва на воля. Зигар не може да пропусне да цитира Ленин с неговите известни думи, произнесени пред група млади швейцарси марксисти само месец преди Февруарската революция в Русия:
Ние, старците, може би няма да доживеем до решителните битки на тази бъдеща революция. Но аз мога, струва ми се, да изкажа с голяма увереност надеждата, че младежта, която работи толкова прекрасно в социалистическото движение в целия свят, ще им щастието не само да се бори, но и да победи в бъдещата пролетарска революция.
Може да се пише много, да се извадят различните лица на епохата и техните съюзи или противопоставяния. Но в крайна сметка от самото начало резултатът е ясен – империята наистина трябва да умре, а заедно с нея и императорът, и неговите близки. Уместно е тук да посоча една друга книга, която се фокусира още повече в онези страховити месеци на 1917 г. и която съдържа доклада на комисаря на Уралския съвет Яков Юровски за извършената под негово ръководство екзекуция на цар Николай II и неговите близки – „Октомврийската революция“ на Дъглас Бойд. Един предвестник на идните десетилетия на чистки и дирижирани процеси срещу невинни – поне по обвиненията срещу тях – хора.
Последните думи на Михаил Зигар, точно на 1000-та страница, са смазващи. И за съжаление могат да се отнасят към нашата малка България точно както са казани за голямата Русия: „В Русия няма сдобряване с историята, травмите не са излекувани, комплексите не са изживени. Самата руска история е болест, която се обажда на всяка крачка. Ние сме болни от своята история. Аз не искам да умра от тази болест“.
„Империята трябва да умре“ е мащабен експеримент за разказване на история така, сякаш се е случила вчера, на улицата в наши дни. До голяма степен го намирам за успешен, защото обрисува добре рамката на епохата, без да задълбава чак толкова – за това си има безброй други книги. Не мога да съдя обаче доколко този огромен обем всъщност не отблъсква именно хората, към които с олекотения до безобразие понякога език насочва своята творба Зигар. А че със своя труд той преследва и политически цели, става ясно бързо – постоянните паралели между империята и управлението на Путин в началото изглеждат оправдани, сетне в един момент започват да дотягат, едно постоянно повтаряне, което ми изглежда ненужно. Но го разбирам – трудно се набива нещо в главите на хората, които от години са под прицела на неспирна медийна пропаганда и подменяне на реалността. Но пък какво може да направи една книга срещу това?