„Само този, който е познал свободата си,
може да очертае затвора си“
Днес на гости в Книголандия е Яна Маринова, една от верните читателки на блога и фен на .
Инкарсерон – експериментът, Рая, изобретението на Сапиентите. Те са учените, решили да създадат ново измерение, което да приюти отритнатите от обществото. Заедно с мнозина те влизат в Инкарсерон, вратите са затворени и… край. Но нещо се обърква, защото Инкарсерон има врата само за влизане. Измерението е създадено с разум, за да може да се грижи добре за „децата си“ и така ги превръща от преселници в затворници, в част от себе си.
Инкарсерон е… невъобразимо място. Създадено е от последните капчици енергия на обществото, от цялото знание, съществувало някога. Там няма слънце и звезди. Всяка измяна на климата се регулира от онова същество с мъничко, пронизващо червено око, което те следи от началото до края на живота ти. Когато умреш, тялото ти се слива в масата складиран в утробата му материал и преобразува нов вид човек, „роден в килия“. Тези хора носят спомени на чужди съзнания, неспособни да различат кое е истина за тях и кое – не. Копнеят да видят слънчевата светлина, да избягат, да видят друг свят – ако той изобщо същества… И там, в килиите, в мрака, при изродените същества, се носи легенда за безумно смелия Сапфик. Говори се, че той единствен някога е успял да избяга от Затвора, като е дал един от пръстите си в замяна на свободата.
Там живее Фин – странно момче, наричано Звездоброец заради пристъпите, които получава. Той умее да вижда в бъдещето, а на ръката му има особен знак – орел с разперени криле. Това го кара да мисли, че не е създание на Инкарсерон, че е дошъл отвън. Съпровожда го заклетия му брат Кийро – красив, нагъл мошеник, готов на всичко, за да избяга от Инкарсерон.
…Трябва да отстъпим към миналото – всичко и всички да са на мястото си, в определен ред. Свободата е малката цена, която трябва да платим, за да оцелеем…
Навън, в света на човешката цивилизация, е непрестанният разкошен седемнайсети век. След войната – в книгата не е разказвано почти нищо за нея – е издаден указ, с който времето замръзва в едно точно определено историческо време. Поданиците на кралството носят само дрехи от седемнайсети век. Ядат само съобразена с века храна. Не използват изобретения от по-късно време, за да не нарушат баланса – освен ако не целят запазване на вида на всеки предмет. И цялата тази идея е, че ако всички живеят тихо, скромно, без да се възползват от напредъка на науката, ще цари мир и разбирателство.
Дъщерята на директора на Инкарсерон, Клаудия Арлекса, се мъчи да избегне уредения си брак с разглезения син на кралицата. Възпитана перфектно, Клаудия е научена на всичко с една-единствена цел – да стане кралица. Пионка в ръцете на безчувствения си баща, тя обаче ни най-малко не му отстъпва с хитростта и интелекта си.
И Фин, и Клаудия търсят път за бягство – той от съществото, станало дом за мнозина, а тя – от наложения начин на живот. И двамата побягват така, както могат – Фин търси изход за навън заедно със брат си Кийро, с един стар и почти луд Сапиент и с момиче на име Атия. Клаудия и нейния учител Джаред Сапиенс правят проучвания и се опитват да разберат истината за изгубения си годеник и така да я спасят от омразната й сватба.
„Инкарсерон“ е микс от две различни епохи, от два свята, копнеещи да се съзрат един друг, да се прелеят един в друг, да научат колкото се може повече за себе си.
Да четеш „Инкарсерон“ е като да редиш пъзел с липсващи части. Всяка глава е парченце от пъзела. Поставянето на всяко парченце е лесно, то хлътва на място, изщраква, просветва, намества се и моли за продължение. Всяко парченце е история, нов откъс, още късче бягство, стремеж, удивление. А когато и последното парченце си дойде на мястото, виждаме пред себе си още по-голям пъзел, осъзнаваме, че сме редили само детайл от голяма картина.
Книгата не ми даде отговори. Напротив, зададе още повече въпроси, на които с надявам да получа разяснение от следващата част – „Сапфик“.
От същия жанр
