Едно си баба знае, едно си баба бае. Не ми е приятно да започвам точно така ревю за новата книга на Цветан Тодоров, един от безспорно най-знаковите интелектуалци на съвремието ни, и то в световен мащаб. Но „Интимните неприятели на демокрацията“ просто не успя да защити очакването, което имах, породено от това колко ми допадна „Страхът от варварите“. Двете книги просто си приличат твърде много, ако и между тях да са се ширнали няколко години, в които се случи какво ли не. Да, книгата е добра, но не – не е нова посока, не дава изцяло нов поглед, не изненадва. Може би в това няма лошо – тезите на Тодоров са безспорно обосновани. Но аз просто очаквах да видя нещо различно, нещо, което да ме накара да погледна на света от друг ъгъл.
Опасностите, присъщи на самата демократична идея, произтичат от изолирането и облагодетелстването на само един от нейните компоненти. Общото между отделните опасности е наличието на определена прекомерност. Народът, свободата, прогресът са съставни елементи на демокрацията, но ако един от тях се отдели от другите, като по този начин се измъкне от всякаква форма на ограничение и се утвърди един-единствен принцип, те се превръщат в опасности: популизъм, ултралиберлизъм, месианство – интимните неприятели на демокрацията.
Цветан Тодоров подробно описва всичко, което ни е до болка познато – това, заради което вече месеци наред има хора по улиците. Освен това той отделя доста внимание на агресивната политика на САЩ и съюзниците им, които превантивно използват сила срещу държави, които не играят по свирката им, оправдавайки се зад високопарни фрази:
… силовият характер на средствата опорочава благородството на целите. Не съществуват хуманитарни бомби, нито състрадателни войни, а населенията, които ги понасят, броят труповете и не ги е грижа за възвишените цели (Достойнство! Свобода! Права на човека! Цивилизация!)
–-
Масовите убийства, извършени в името на демокрацията, не се понасят по-лесно от убийствата в името на Бог или Аллах, Вожда или Партията. И едните, и другите водят до същите ужаси на войната.
Примери има колкото щем:
Интервенцията в Либия потвърждава месианската схема, характерна за западните демокрации. Със своите технологически, икономически и военни успехи те са убедени в моралното и политическото си превъзходство над другите държави по света. Тоест те решават, че тяхната военна мощ им дава правото или дори задължението да управляват световния ред (изключение правят другите постоянни членове на Съвета за сигурност и техните протежета) като налагат на зле оценените държави ценности, определени от тях самите за върховни, и на практика правителства, които те смятат за годни да прокарат подходящата политика.
С огромната си обща култура Цветан Тодоров може да си позволи да се върне 2000 години назад и да открие там корените на съвременните проблеми. Аз лично имам скепсис към такива паралели, колкото и примамливо да звучат те. Все пак, погледнато в генерален план, историята наистина сякаш често се повтаря, но въпросът е какво води до всяко от тези решения – дали пътят е един и същ или, напротив, дали различни изходни позиции и различни решения не водят привидно в друга посока, а всъщност да тикат пак към повтаряне на стари грешки.
В историята множество военни интервенции са се позовавали на тази почти морална позиция, но те сякаш са по-характерни за западното политическо месианство. Схемата е една и съща: в момента на действието се обявяват универсалните и морални цели, като идеята е да се подобри съдбата на човечеството или на част от него, което предизвиква реакции на ентусиазъм, а оттук и по-лесна реализация на проекта. Хората се убеждават, че с колективна воля може да се постигне всяка цел и да се напредва безкрайно по пътя към прогреса. След време, година или век забелязваме, че привидно универсалната цел не е била такава и че тя по-скоро е отговаряла на личните интереси на тези, които са я поставили. Тогава обществото се заклева, че повече няма да падне в капана – освен ако новите обстоятелства не са наистина изключителни…
Интелектуалната честност на автора не му позволява да гони популистки химери като връщане към природата и отричане на научния прогрес и решителния му принос му за съвременната цивилизация. Но това не означава и че той си затваря очите за рисковете, които се натрупват заради безогледния стремеж за печалба на всяка цена.
В борбата срещу вредите от тези практики научните познания са задължителни. Именно те трябва да покажат какви са опасните последици от глобалното затопляне и какви са причините за него. Те също трябва да открият ефекта – желан или нежелан – от ГМО. Няма да заменим науката с природата, а една лоша наука с друга, по-добра: първата не се интересува от влиянието на своите открития извън тукашното и сегашното; втората отчита продължителността на времето и пространството, бъдещите поколения и съседните региони. Катастрофата във Фукушима, както и други като нея, не са резултат от стремежа на хората за по-добър живот, нито от желанието да вникнат по-добре в тайните на материята, а се дължат на неолибералната логика, която гледа на човечеството като на еднородна маса от индивиди, сведени единствено до техните икономически интереси. Не природата, а общата воля трябва да ни защитава от забежките на индивидуалните решения. Както тоталитарният кошмар не компрометира изобщо колективната дейност, така бомбата над Хирошима и експлозията във Фукушима не поставят под въпрос познанието, а ни карат да разширяваме неговия периметър.
А на по-високо равнище Тодоров поставя под въпрос и изобщо основите на демокрацията, нейната стабилност, която според него лежи върху една химера, която не е различима от имагинерната мощ, която религията е използвала векове наред, преди Просвещението да я дръпне за расото и да разкрие грозотата отдолу.
Доверието, което отдаваме на държавата (например за фиксираната стойност на валутата или дори за възможността да се обърнем към закона), не е по-разумно от вярата в Бога; то ни е наложено по необходимост: за да функционира обществото, всички трябва да вярват, че някой ни гарантира правилата, по които живеем. Изчезне ли гарантиращата страна, ние ще се върнем към животинското царство, към това, което наричаме неправилно „закона на джунглата“ – състояние, при което важи единствено силата.
По темата за цензурата нещата са сериозни – факт е, че дезинформацията в наши дни стига с лекота глобални размери, а всякакви изроди се възползват от свободата на словото, за да прокарват откровено гнусните си идеи – всякаквите сектанти, конспиративни шмекери, езотерични лъжльовци, политически уроди като Сидеров и сие… Тодоров има интересна идея, която се основава на градиране на отговорността за мнението на всеки човек – че ако обикновеният човек има право да говори каквото си ще, той е форма на коректив на всичко, което се счита за общовалидно, то човек на публичен пост вече има отговорност за това, което казва:
Отговорност, която расте пропорционално на властта, с която разполагаме и която би трябвало да предизвиква съответната сдържаност. За книга, продавана в 5000 екземпляра, съществуват по-малко забрани, отколкото за вестник с 500 000 читатели или телевизия с 5 000 000 зрители. По същата причина член на правителството, и особено неговият ръководител, трябва още повече да си мери думите, отколкото лидерът на партия, известна със своите дискриминационни и ксенофобски позиции. Правилото тук трябва да бъде: колкото по-слаба е властта, с която разполагаме, толкова по-малко изключения трябва да търпи свободата на изразяване, тъй като тя представлява в този случай контравласт; трябва да се наблюдава по-внимателно, тъй като тези, които се позоват на нея, заемат вече силна позиция на политическата и икономическа сцена; в този случай тя може да доведе до злоупотреба с власт.
И накрая – заключението на Тодоров е еднозначно:
Животът в демокрация остава за предпочитане пред подчинението в някоя тоталитарна държава, военна диктатура или в някой мракобеснически феодален режим. Но така разяждана от интимните си неприятели, на които самата е дала живот, демокрацията вече не е на висотата на своите обещания. Тези неприятели не изглеждат толкова ужасяващи, колкото онези от вчера, които я нападаха отвън, те не плануват да наложат диктатура на пролетариата, не подготвят военен преврат, не извършват самоубийствени атентати в името на някой неумолим бог. Те носят дрехите на демокрацията и затова могат да минат незабелязани. Опасността, която представляват обаче не е по-малко реална: ако не срещнат никаква съпротива, един ден те ще изпразнят от съдържание този политически режим. Ще направят хората по-бедни духовно и ще опошлят техния живот.
От същия автор
От същия жанр
