Корица: Владислав Христов, Иво Рафаилов

Година на изданието: 2011, 2015

Страници: 40, 88

Рейтинг :

Време за четене: 5 минути

в мъката всички сме самоуки

    Излизането на „Ключове“, новият сборник на Йорданка Белева, развълнува близки ми хора, с които споделяме общи вкусове към кратките форми (в дългите май повече спорим). Заинтригувах се и мигом Мила Ташева от „Аз чета“ ми тикна в ръцете  не само новия, но и предния сборник на Белева – „Надморската височина на любовта“, че и стихосбирката ѝ „Ѝ“, за която се сетих, че някога в „Книга за теб“ имахме драма около нея заради краткото заглавие, но това е друга история, пък и за нея ще пусна отделен пост, както е редно.

 при липса на кураж мъжете често използват божията намеса като оправдание.

  Реших да пиша за двата сборника заедно както заради относително краткия им обем, така и заради сходните усещания, които предизвикват. Всъщност май харесах повече първия, може би защото наскоро четох и „Кървави разкази“ на Чакъров, а сега чета „Караджата“ на Георги Божинов, просто се наслагват усещанията между книгите, неизбежно е. Хареса ми топлотата и спокойствието, с което Белева развива историите си, не бърза, не припира, не се вълнува от вънкашната лудост, а дири тишината отвътре да запълни с думите си. А историите са хубави, тъжни, разнообразни – и за даденото и открадното медже, и за Амина, който правел дребни чудеса, и за годините, които държат любовта, за Винченцо и Енцо, за снимките и влизането в тях, и особено любимата ми история за приятелката, която бързо трябва да научи какво е да е била с мъж, с когото всъщност никога не е била…

Едно дете хвърлило камък, целило се в Амина, пък улучило църквата, улучило църквата, пък Амина го заболяло.

  klyuchove-proza „Ключове“ е с по-усложнени сюжети, но усещането пак е за пълна хармония с написаното, на шлифовка на всяка дума, без прибързване или поставяне на непасващи камъни по друма на разказа. В едноименния разказ водещ е хуморът, но зад него прозира страхът, който децата не са се научили още да изпитват, но родителите и учителите им го знаят чудесно. „Първа световна“ е убийствен разказ, стегнат и красив, Фредрик Бакман би искал да е чел тази история, за да я вмъкне в последния си преведен у нас роман, но нямаше да може да я напише така добре. Мисля, че „Техники на студения грим“ трябва да се пипне съвсем леко, за да остави изненадата в края непокътната, просто си струва. Един безименен разказ за панаира на книгата и женицата, която трупа флаери, ме върна към куп спомени с такива хора, особено с една баба, която в последния ден на един пореден панаир си купи много скъпа книга, която бе разглеждала дни наред. „Лишените“ продължава тая тематика от другата страна на драмата – при писателите. Тъжно е, но правдиво.

  „Внукът на човекоядката“ е разказът, който ме накара да застина и да оставя книгата за часове настрана. Изключително добро решение е последният ред да е на следваща, четна страница, просто като удар в корема е, всичко ти се свива.

Вземи с безплатна доставка!
Вземи с безплатна доставка!

  В това отношение си имаме особен вид патриоти – спят на три възглавници едновременно и хъркат.

   След двата сборника на Ганка Филиповска – „Сонет 130“ и „30 щриха за любовта“, тези на Йорданка Белева са сред малкото, които наистина ме развълнуваха. Надявам се на повече в бъдеще.

  Още ревюта в „Аз чета“ и „На по книга, две“.