Беше повече от меч. В него имаше нещо божествено. Смятахме, че е знак на одобрение от самия Джоха. Всеки осиански владетел от Завоеванието досега го е носел в ръка, когато е сядал на трона, и в чиято ръка бил мечът, той бил предопределен да е владетел.
Станах огромен фен на Крис Удинг покрай неговата пиратско-космическа поредица, която включва книгите „Водопади на Възмездието“, „Тайните на Черния капитан“, „Железния чакал“ и „Асо Черепи“, определено с радост бих ги препрочел, чудесно забавление са. Но някак пропуснах издаването на следващата му книга у нас, а именно „Искрящият меч“, първа част от поредицата „Наследството на Даркуотър“, звучеше ми като канонично приключенско фентъзи, което не е най-любимият ми жанр, и така и щеше да си остане непрочетена, при все че получих силна препоръка за нея от преводачката Надя Златкова. Но новите издания на книгата и продължението ѝ „Призрачното ковчеже“ ме помамиха, признавам, прекрасни корици и красиви издания с порезки, така че се хванах и аз на това доста обемисто като страници приключение.
В света на Удинг осианците са някога славен народ, воден от крале, владеещи могъща магия, който преди няколко десетилетия е бил подчинен от развиващата се методично империя на кродианците. Осианците се прекланят на деветимата аспекти – „всеки от тях индивидуално същество, но същевременно с това част от едно цяло, девет страни на един и същи непознат бог“, докато кродианците имат за върховно божество Примуса, на когото се кланят с характерната за тях строгост и прагматичност. Завоевателите умело са вплели в управленската си машина тези осиански благородници, които са се подчинили на властта им, а нарядко някой се опитва да запали пламъка на бунта, който бива бързо и ефективно потушаван. Най-важният символ за осианците – Искрящият меч, е пленен при изненадващото завоевание и надеждата отново да бъде в ръцете на народа, на който принадлежи изконно, е твърде крехка.
Историята започва с неуспешен опит за бунт, но скоро се прехвърля към двама младежи, Арън и Кейд, които са много различни като социален произход, но неразделни в младежките си приключения. Арън е този, който неотклонно привлича вниманието – баща му е един от благородниците, които служат на кродианците, синът му е възпитан в техните обичаи и фактически не принадлежи на своя народ нито телом, нито духом, защото е и влюбен, при това споделено, в кроданка с благородническа кръв, въпреки недоволството на близките ѝ. Единственото, от което Арън се страхува, е легендата за Празния човек с белег от прерязване на гърлото, която баща му му е разказвал от дете – и му е внушил, че ако го зърне, трябва да бяга отчаяно, за да опази живота си.
Почувства се добре, като размаха юмрук в лицето на един бог. По-рано винаги се беше страхувал да го направи, страхуваше се, че ако поставяше под съмнение онова, на което го бяха учили, можеше да му се случи някакво нещастие. Но нещастието въпреки това го бе сполетяло. Каква полза имаше от благочестието тогава, ако нямаше да му спечели благоволение?
Добре подреденият живот на момчето рухва, когато баща му е обвинен в предателство и след драматични събития той и Кейд се озовават в затворнически лагер, който няма да е непознат като обстановка за никого, който е чел нещо за съветския ГУЛАГ (например „Колимски разкази“ на Варлам Шаламов). Жестоката обстановка и зловещите събития там заемат по-голямата част от първата половина на книгата, а постепенно събуждащото се желание за бягство у двамата младежи минава през много възходи и падения. Планът постепенно се оформя, но за да го осъществи, Арън трябва да даде три обещания – „разменяше частици от бъдещето си, за да има могат да имат бъдеще“. И точно когато всичко изглежда загубено, насреща му се възправя именно Празния човек, а още по-чудатото е, че той го спасява от преследващите го трима дреднайти – същества от друга реалност (по някакъв странен начин ми напомниха на създанията, които описва Чайна Миевил в „Последните дни на Новия Париж“), подчинени на кроданите.
Всички истории, които съм чувал за герои, мисии и приключения – започна Кейд, – в нито една не се споменава колко голяма част от времето на човек му е студено и е гладен и нещастен.
Арън и Кейд се озовават в компанията на революционера Гарик, който крие много тайни и някои от тях са свързани с бащата на Арън, а пред тяхната дружина се простират много приключения, част от които се развиват в митичния град Скавънгард, дома на един от кралете магьосници на осианците в миналото, и понастоящем огромен и наглед пуст капан, сред който всяка нощ вилнее неведомо чудовище. Без да преразказвам повече, в ход е грандиозен план, свързан, разбира се, с Искрящия меч (който се появява в книгата чаааак в края), но пътят до него е осеян с много обрати и предизвикателства.
Без съмнение „Искрящият меч“ определено си е приключенско фентъзи и в немалка част от действието не ме изненадваше особено с нищо, много добре знам, че Удинг е чудесен писател и може да гради мащабни сюжети с причудливи завои на събитията. Но към края си дадох сметка, че всъщност в някои много важни детайли той не просто избягва шаблона, а въвежда важни и актуални теми, каквито рядко съм срещал в други творби от жанра. Например самоубийството на един от героите определено ме изненада, рядко автор на такъв тип книги позволява подобен изход, а ми допадна и колко човечен образ бе изграден на един от наглед явните „лоши“, умело вмъкнати сцени със семейството му показаха, че с лека смяна на гледната точка черното и бялото могат да сменят местата си. Колоритни образи са татуираният наполовина Граб, който се кланя на Бога на костите и има дълг към него, или пък наглед баналния достолепен рицар Харод, който избира да напусне близките си опозорен само защото се е влюбил в жена от друга раса заради една песен. В края събитията пък бяха всичко друго, но не и предсказуеми, и все пак ще прочета и втората част, нещо, за което не бях сигурен до едно време.
С няколко думи – Удинг както се придържа професионално към жанра, така и успява да променя някои от постулатите му в неочаквана посока, да видим накъде ще поемат събитията в „Призрачното ковчеже“, струва ми се, че с нея историята приключва.
