Трилър с висока литературна стойност, има и такива чудеса. „Истината за случая ‚Хари Куебърт‘“ на Жоел Дикер ме изненада с находчивостта на сюжета си, ядоса ме с поредицата от обрати, но определено успя да ме спечели с втория план на книгата, който разкрива много от света на професионалните писатели. Тук са всички – и издателите, превърнали се във финансови акули, и упоритите агенти, и литературните роби, и най-важното: писателите, разкъсани между изкуството, което налага собствен, непредсказуем ритъм, и договорите, гарантиращи чудесни печалби при добра скорост и само прилично, годно за забавление качество. А – ако желаете – тази книга може да бъде и новата „Лолита“: с целия спектър от нарушени морални норми до красотата на онази единствена любов, заради която си заслужава да заложиш живота си.
Една книга трябва да бъде написана, дори и авторът й да е блокирал пред белия лист. Едно приятелство трябва да бъде защитено, дори и обстоятелствата да налагат да бъде прекъснато мигом. Едно престъпление трябва да бъде разкрито, дори и 33 години след извършването му. Всички тези неща се смесват в шеметна интрига, която ме грабна и не ме пусна – прочетох книгата само за ден и след края й исках още. Никога не съм обичал криминални трилъри, малкото изключения, които харесвам, само потвърждават правилото – но този французин швейцарец (коригираха ме) работи на съвсем различно ниво от масовите американски автори: пише великолепно, а самата му книга е откровена равносметка за трънливия път на писателя.
Маркъс Голдман е постигнал светкавичен успех с първата си книга, започнал е да живее живот, какъвто не си е и представял. Само че договорът му с могъщо нюйоркско издателство го задължава да издаде пет книги с тяхното лого и втората трябва да бъде написана бързо – за да не го забравят читателите. Блокирал напълно, той се лута в пълна невъзможност да надскочи себе си и да напише нов шедьовър. Тук се намесва старият му учител, един от уважаваните американски писатели, Хари Куебърт, станал популярен преди 33 години с изключителната книга „Произходът на злото“, но и той не е способен да помогне на протежето си.
Скоро обаче нещата се обръщат и вече класикът има нужда от помощ – в двора му са изкопани останките от младо момиче и една голяма мръсна история изкрещява към небето. Цяла Америка е в умело подклаждан от медиите шок, Куебърт е арестуван, а Маркъс се втурва на помощ, дори и това да означава автоматично, че няма да напише договорената втора книга и ще му бъде отнето всичко, което притежава, ще бъде занулен. Малко по малко на бял свят излиза красивата любовна история, която 34-годишният Куебърт е имал с прекрасната 15-годишна Нола – забранената любов, която е завършила с изчезването на момичето и убийството на възрастна жена: и двете останали загадка за цели тридесет и три години. До този момент.
Натам е ясно – Голдман се втурва да разследва какво се е случило преди десетилетия, защото вярва в невинността на своя приятел. Разбира се, оказва се, че нещата са от сложни по-сложни, че много играчи с важни роли са останали в сянка, а хищните медии са там, за да задоволят своята жажда за кръв. Разкритията се натрупват, Маркъс е притискан от своя издател да напише мръсна книга за любовта между „изверга“ и „невинното момиче“, но постепенно в главата му идва истинската книга, тази, която е чакал да грейне в последните две години. Той започва да пише и двете неща – разследването и историята – се преплитат.
„Истината за случая ‚Хари Куебърт‘“ държи в напрежение през цялото време, макар обективно да е поразтеглена в литературни отклонения, които едва ли ще се харесат на хората, които по принцип си падат по този жанр. За мен обаче точно те бяха ценни и интересни, тези постоянни реминисценсии към миналото и на Хари, и на Маркъс, за писателското им поприще, за съмненията, провалите и успехите им. Двама души извървяват сходни пътища, но докато единият пада жертва на онази любов, неустоимата, другият бива ударен тежко от славата. Но ставането, там е истинската победа, дисциплината, неотклонното стремление нагоре – и ако на места любовната история понагарча от сладост, на други съпричастността на читателя е неизбежна. Много животи ще бъдат окаляни, за да бъде разкрита истината за чудовищното убийство на младото момиче – и няма как да не направя връзка и с класиката „Туин Пийкс“.
Жоел Дикер е мой набор, още няма 29 години, но това рядко си проличава в писането му. Подходът в едва втората си книга да анализира тревогите на свое алтер его, блокирал над втората си книга и дирещ спасение навсякъде, докато е затънал до шия в жестока каша, е респектиращо сложен. Не мога да съдя за състоятелността на криминалната интрига, но по едно време наистина ми се зави свят от лупингите на сюжета и хвърлянето на подозрения във всички посоки – но краят след края определено си заслужаваше, това бе врътката, която издигна книгата наистина в очите ми.
В края са и думите, които още отекват в главата ми:
Хубавата книга, Маркъс, не се мери само с последните думи, а с общия ефект от всички думи, които са ги предшествали. Около половин секунда след като е свършил книгата, след като е прочел последната дума, читателят трябва да усеща, че го обзема могъщо чувство. В този момент той трябва да мисли за всичко, което е прочел, да погледне корицата и да се усмихне с малко тъга, защото героите ще му липсват. Хубавата книга, Маркъс, е книгата, за която съжаляваме, че е свършила.
И, бих добавил, добре е човек да е обичал някоя своя Нола, за да оцени истински книгата.
