Всъщност едва ли бих обърнал внимание на поредната книга (още повече на френски, който не владея) за Хитлер, ако авторът не беше точно Жан-Кристоф Бризар. Вече бях работил по друга негова книга – „Децата на диктаторите“ – и ми бе направил впечатление като добросъвестен автор. Заради нейното издаване имахме първа опция за „Истината за смъртта на Хитлер“ и я дадох за четене на Гриша Атанасов, който скоро ми върна подробна рецензия с положителна оценка – което ме изненада. Знаех, че ще мога да я оценя лично чак след превод – когато вече ще сме почти преди излизане и няма да има връщане назад. И поех риска тази книга да е слаба като няколко други, които са ми попадали в ръцете по неволя. Защото ако има една област, бъкана с измишльотини, това безспорно е Хитлер и неговият Райх. И още в началото искам да дам препоръка за тези, които търсят сериозната информация, а не бомбастичните глупости – двата тома на „Възход и падение на Третия райх“ на Уилям Шайрър, които едва наскоро излязоха и на български. Но дори в тези малко над 1400 страници я няма информацията, до която се добира Бризар – просто изследването излиза през 1960 г., когато около участта на фюрера има още твърде много неясноти. И вина за това има самият Сталин до голяма степен, като залъгва с приказки американските дипломати:
Сталин нахвърля сценарии за бягството на нацистките ръководители. Много страни могат да ги приемат или да им помогнат, обяснява той. Например Япония и Швейцария. О, Швейцария, тази банка, превърната в държава, която прелива от нацистко злато. Не можем ли да си представим най-лошото за тези банкери? А Япония, нейните безброй острови не предлагат ли неоткриваеми скривалища? Американските дипломати са удивени. Как би могъл Хитлер да се добере до японските брегове? Сталин има отговор за всичко. С подводница! Хари Хопкинс си позволява да се усъмни. Той изтъква пред домакина си, че наистина, чувал е да се говори за проект за гигантски германски подводници, но доколкото знае, такава никога не е откривана. Но какво значение имат действителността, възможното, вероятното. Сталин твърди нещо и това трябва да е достатъчно, за да се убедят емисарите на президента Труман. Което те бързат да направят. Щом диктаторът със сигурност е жив, те си позволяват да изтъкнат най-горещото си желание той да бъде намерен. Сталин се съгласява: „Наредил съм на моите тайни служби да издирят тези подводници. Засега не са открили нищо, но въпреки това аз смятам, че е възможно Хитлер и неговите съучастници да са заминали с такава подводница за Япония“.
В точно 300 страници Бризар и Лана Паршина правят показано за научно-популярна книга на историческа тематика. От една страна, като в трилър те описват преживелиците си в сложната и притворна руска бюрократична система. Преодолявайки препятствие след препятствие, те откриват малко по малко всичко, което се счита, че е останало от Хитлер – разделени между различни институции, пазени строго и защитени от чужди погледи, това са реликви от различни времена. Защото това е и история на една огромна пропаганда лъжа – както пише и по-горе, Сталин усърдно лъже, че не са открили Хитлер и праща за зелен хайвер западните разузнавания за десетилетия напред. Така той неволно става и помощник на една от глобалните конспирационни теории, които се простират от нацистки бази на полюсите до бягства в Южна Америка или Япония. Но истината все пак излиза наяве и то точно от преките свидетели.
Тези приближени на Хитлер са били заловени от Червената армия и незабавно укрити в тайни затвори в Съветския съюз. Техните показания никога не са направени публични, нито са предадени на западните съюзници. Още по-малко на германското правосъдие. Обаче през 1955 г. Москва се съгласява да освободи последните нацистки военнопрестъпници, които гният в нейните зандани. Политически жест, който си има цена за Западна Германия. В замяна тя се ангажира да установи дипломатически и икономически отношения със СССР. Веднага след завръщането им германското правосъдие започва разпити на тези високопоставени нацисти. Благодарение на тях става възможно да се потвърди смъртта чрез самоубийство на Адолф Хитлер и съпругата му Ева Браун на 30 април 1945 г.
И все пак тези теории за възможно бягство също трябва да бъдат щателно проверени. И във втората важна линия на книгата Бризар и Паршина проследяват периода от 19 април до 2 май 1945 г. Ден по ден, час по час – всичко, което знаем, всичко, което има в архивите, хората около Хитлер, срещите, разкъсването между надеждаа и отчаянието. А в ръцете на французина и рускинята попадат и най-ценните свидетелства от руските архиви – разпитите на приближените на Хитлер, заловени в бункера. И в крайна сметка тяхното връщане и нови разпити прави възможно двамата да бъдат обявени официално за мъртви в края на октомври 1956 г.
Но това далеч не е всичко, което тази книга разкрива – все пак официалната теория е отдавна призната и присъства в учебниците. Въпросът е какво точно се е случило в този последен ден, както и не по-малко важното: какво се случва в следващите дни след завладяването на Берлин, какво се случва с останките в следващите десетилетия и къде са те днес.
Съветските тайни служби обръщат внимание на нещо, което прилича на изходен отвор от проектил. Ако този череп е наистина на диктатора, значи той е получил куршум в главата. Кощунствена хипотеза през 1975 г. И безкрайно опасна за Дина. Чак до падането на Съветския съюз Москва не отстъпва. Хитлер се е самоубил с отрова, оръжието на страхливците в очите на съветските управници. Тази версия, потвърдена от самия Йосиф Сталин, не може да издържи, ако бъде разкрит черепът с дупка от куршум.
И тук вече книгата наистина става стойностна. Защото това, което се случва с тялото на Хитлер, е непредставимо. Без да изпадам в подробности, които си заслужават да се прочетат в книгата, то бива крадено, погребвано в Германия, изравяно отново, препогребвано… и още куп неща. Защото комунистическият режим от самото начало не е сигурен какво да прави с него – дори има фалшиви медицински доклади, че фюрерът се е отровил и тази теория е валидна десетилетия наред, има противоборство между различните части кой да си присвои този трофей, а в крайна сметка голямата пропагандна лъжа, че тяло не е намерено, става неудобен политически въпрос десетилетия по-късно. Пък и след разпадането на Съюза, когато новата Руска федерация все пак показва останките, има още един скандал, когато един американски учен обявява, че черепът е прекалено малък, за да е на мъж, и това води до категоричен отказ на руснаците да допускат изследователи до останките. Защото ако те бъдат изобличени като фалшиви, част от митологията на Великата отечествена война ще се окаже с кухи основи.
Онова, което Вадис също премълчава, е, че двата трупа са откраднати от Пета ударна армия, на която от Москва е възложен контролът над квартала на Канцеларията. Откраднали са ги членове на неговото управление на СМЕРШ. Те проявяват инициативата да не оставят на военните от Пета ударна армия такава безценна плячка. През нощта на 5 срещу 6 май човешките останки тайно са увити в чаршафи и поставени в сандъци от муниции. Елена Ржевская е участвала в това отвличане. „[…] труповете бяха прехвърлени над оградата на градината и натоварени в камион […].“
В крайна сметка идентификацията на останките е все така наложителна. Затова и ходът на Бризар с привличането на медицинското светило Филип Шарлие – доктора по съдебна медицина, идентифицирал черепа на крал Анри IV, е блестящ. Защото само учен от подобен ранг може да даде еднозначен отговор, макар че руснаците така и не позволяват цялостно научно изследване – но и половинчатото е показателно. Какво се оказва и чии са останките в руските архиви – това вече сами ще трябва да прочетете.
„Истината за смъртта на Хитлер“ е сред най-добрите исторически книги, които съм чел – защото е честна, добросъвестна и компетентна, и съм наистина горд с това издание. Защото по тази тема има наистина океан от жълтуревини, но това изследване е коренно различно. Куриозното е, че по-важното в книгата е не какво се случва с Хитлер в последния му час, това е позната история, макар и оспорвана от различни страни, а годините и десетилетията след това. Тялото му е опасна придобивка, която може да създаде истински скандали и проблеми – и е куриозно как до наши дни Русия хем държи, че притежава тези останки, хем категорично не позволява да бъдат изследвани от международен екип и окончателно определени като автентични или фалшификат.
От същия жанр
