Езотеричните истории за отделяне от тялото са истина – само че не са провокирани от незнайни енергии, а от книга. „Истории за кронопи и фами“ успя да ме издигне над шатрата с книги, над мравуняка от хора, дълбоко безразличен към хартиените птици, накацали по щандовете, да ме запокити към морето и да ме гмурне в абсурдния си свят, изграден от слънчевите зайчета на необятен ум. Още от миналата година, след като прочетох „Тайните оръжия“, предвкусвах нова среща с Хулио Кортасар, но не съм и подозирал какво чудо се крие зад тази объркваща корица. Това е хумор без аналог, умение светът да бъде приплъзнат по бананова кора, но вместо да падне горко и неизправимо по гръб, да се залюлее в непредставимия танц на трегуа и катала.
Всъщност точно в разказите за фамите, кронопите и есперансите малко ме поудавиха, някои ми допаднаха, други просто ми не ми бяха понятни, но проблемът си е в моя телевизор, ще изклася до тях някой ден (а може пък самият Кортасар да си е правил шеги с читателя, отива му това). Но всички останали истории в книгата бяха просто помитащи, толкова уж делнични, а всъщност универсални и умоизместващи. Хич няма и да се опитвам да анализирам начина на писане на Кортасар, за него има тонове изписано, но усещането от пряката среща е неописуемо, времето наистина прескачаше в края на някои разкази, които ме забиваха в полуидиотски ступор с изумена усмивка на човек, сблъскал се с нещо, което е считал за невъзможно.
Снощи си говорихме с поета Владислав Христов (по-скоро аз слушах, щото имаше какво да чуя) за това, че Кортасар има този грандиозен талант, който и Борхес, и Маркес, и Льоса притежават, но единствен от тях го впряга в разказване на несериозни истории, на такива, които отиват отвъд сегашното, които ще останат като универсални човешки текстове и ще надживеят времето си с лекота – и че са разкази, които са достъпни на някакво ниво за всеки ум и могат да доставят удоволствие, без да парадират с енциклопедичност, емоционална наситеност или фактологична натовареност. Че са блестящи и изключителни именно в тази простота, която подмамва навътре бавно, полека, като мъртво течение – и докато се усетите, ще сте променени.
Да споменавам ли какво ме впечатли в „Истории за кронопи и фами“? Има ли смисъл? Не искам да ви подготвям за тези кратки текстове, не искам да ви давам дори и малка податка какво се случва, защото спасителни пояси не са ви нужни – Кортасар с лекота захвърля читателя сред една история, оплита мигновено мрежа около него и го улавя с плашеща, почти магична лекота. Пуска го за секунда, за да си поиграе, и идва следващата, също като вълна след вълна се плъзват нежно в морския бряг, сякаш две божества правят постоянно любов.
Дори и този текст е безсмислен и няма нужда да го четете. Просто вземете тая луда книга.
Още за книгата вижте в „Култура“ и „Литературен клуб“.
От същия автор
От същите жанрове
