Трудно представимо е, че една толкова кротка, тиха и с минимално насилие в нея книга може да е не по-малко ужасяваща от демоничната природа на „Доброжелателните“ на Джонатан Лител. Но „История на един германец: Спомени 1914-1933 г.“ на Себастиан Хафнер успява, при това без да търси целенасочено подобно внушение. Чисто и просто авторът разказва какво се случва пред очите му, какво се случва с приятелите му, германци или евреи, какво се случва със съседите, по улиците, с вестниците, книгите, с мечтите и живота на германците. Преписах няколко знакови откъса и чрез тях ще се опитам да ви покажа поне малка част от мощта, която крие тази наглед толкова обикновена книга. В нея един до друг застават и „добрите“, и „лошите“, които довчера са били нормални хора, а в един момент са разделени от развиващата се тоталитарна машина. А тя, завзела властта, изисква само това:
С ужасни заплахи тази държава изисква от него да предаде приятелите си, да изостави приятелките си, да се откаже от убежденията си, като му натрапва свои, да поздравява не както е свикнал, да яде и пие не каквото обича, да използва свободното си време за занимания, които ненавижда, да предостави личността си за авантюри, които не одобрява, да се откаже от миналото си и от своето Аз и най-вече – като постоянно демонстрира безкраен възторг и благодарност.
Хафнер проследява стъпка по стъпка ежедневието на хората – това, което го няма в учебниците по история. Чрез своя и този на околните му живот Германия е показана живо и достоверно, а само като фон вървят политически коментари и споменавания на противоборствата, които ще доведат до знайния резултат. Но това не са мемоари или дневник, в които хоризонтът е ограничен. Гледайки назад, авторът може да сумира случилото се, да открива (истинни или не) корените на нацистката власт и обаянието на Хитлер:
Масата, а под това разбирам не пролетариата, а анонимното колективно цяло, в което всички ние в определени моменти се сливаме независимо от положението си в йерархията, тази маса реагира най-силно на онзи, който най-силно се различава от нея. Нормалността, съчетана с качества, може да създава популярност, но крайната любов и крайната омраза, провъзгласяването на някого за бог или дявол, се отнася изключително към сферата на анормалността – напълно непостижима за масата, независимо дали провъзгласеният стои много над или много под нея.
Сред страниците бавно, стъпка по стъпка, плъзва сянката, която ще завземе всичко. Хафнер признава, че не може да разбере природата на този феномен, дори и да има някакви обяснения като горното. Но това, което не успява да схване, е защо срещу него няма реална опозиция, а един пенявещ се ненормалник – така чудесно копиран от нашенския палячо Сидеров – се превръща в диктатор, който подчинява цял един народ:
Едва ли някой би се учудил, ако по време на първата реч на тази твар Хитлер охраната го беше хванала за яката и го беше отвела някъде, където никой повече да не го види и където несъмнено му беше мястото. Тъй като обаче нищо подобно не се случи, тъй като човекът, напротив, все повече набираше мощ, ставайки все по-безумен и чудовищен, а с това и все по-известен и забележим, ефектът се преобърна: задейства се хипнотизиращата сила на уродството, а с това и дълбоката загадка на случая Хитлер, онова странно замайване и зашеметяване на противниците му, които просто не се справиха с този феномен и като че ли се бяха вкаменили под въздействието на смъртоносния му поглед, неспособни да проумеят, че ги предизвиква самото дъно в човешки образ.
Постепенно лекият тон изчезва, всичко хубаво е стъпкано, а хора започват да изчезват. Хафнер удържа безпристрастния си хроникьорски тон, но под него личи болката и неразбирането от това колко лесно държавата му и идеалите му биват смачкани:
Добре: партиите изчезнаха, бяха разпуснати. Първо левите, после и десните, а не бях членувал в никоя от тях. Но изчезваха личностите, чиито имена не слизаха от устата на хората, чиито книги се четяха и чиито слова се обсъждаха: изчезваха в емиграция или по концентрационните лагери; от време на време се чуваше за някого, че се бил самоубил, докато го арестували или че „бил разстрелян при опит за бягство“. По едно време през лятото във вестниците излезе някакъв списък с имената на 30 или 40 от най-известните учени и литератори: носителите им бяха обявени за „предатели на народа“, лишени от гражданство и поставени извън закона.
Стъпките са последователни и логични, и дори образована и интелигентна нация като немската е загубена без книгите и творците си:
Символичното изгаряне на книгите през май възприехме само като новина от вестниците, но изчезването на книгите от книжарниците беше реален и зловещ факт. Живата германска литература, добра или лоша, бе просто ликвидирана. Излезлите през последната зима книги, до които човек не беше успял да стигне, щяха да останат непрочетени. Една шепа автори, които по някаква причина бяха пощадени, стърчаха в празното пространство като самотни победители на кегелбан. Впрочем, присъстваха само класиците – и една внезапно избуяла героично-патриотична литература с ужасяващо ниско качество…
Хафнер и безбройните емигранти, които напускат Германия, не са страхливци, нито предатели на нацията си. Те са разумни хора, за които трескавото патриотарство е абсурдно, а национализма, след като са се докоснали до духа на културния и уважаващ различното космополитизъм, ги отвращава:
Със сигурност не бях германски националист. Национализмът на спортните клубове, който господстваше през световната война и който днес представлява духовната храна на нацизма, детинската радост да видиш как собствената ти страна се превръща в едно все по-голямо и по-голямо петно върху картата, чувството за триумф от „победите“, удоволствието от унижаването и подчиняването на други народи и изпитваната наслада от страха, който им причиняваш…
Национализмът, тоест любуването на собствения образ и преклонението пред самия себе си, положително навсякъде представлява опасна болест на духа, способна да деформира чертите на една нация и да ги загрози, точно както суетността и егоизмът деформират и загрозяват чертите на човека.
Още много мога да пиша за тази книга. Но тя трябва да бъде прочетена. Тя е страховито предупреждение, че не е нужно да се случи нещо екстрено, за да дойдат психопати на власт. И че не винаги съпротивата е възможна, поне не и след като е преминат Рубикона на общественото примирение и приемане на жестоки, кървави промени в името на поредния блян за светло бъдеще. Аз не виждам особена разлика между унизената и смазана от беднотия Германия след Първата световна война, и прехода по нашите земи, който ефективно докара голяма част от хората до сходна немотия и отчаяние. И всички виждаме, че кълновете на сходни крайни режими са си винаги налице, има достатъчно безумци с крайни виждания, опиянени от невежеството си и липсата на емпатия към всичко различно.
Лозунгите са им достатъчни – а те имат преимуществото да се помнят лесно и да заместват нуждата от замисляне и преценка на действията.