Историята на света? Просто гласове, отекващи в мрака; образи, които светят няколко века, а после гаснат; разкази, стари приказки, които понякога се припокриват; странни връзки, маловажни асоциации… Скалъпваме истории, за да прикрием фактите, които не знаем или не можем да приемем; запазваме само няколко истински факта и изтъкаваме около тях нова история. Само фабулирането на сюжета успокоява паниката и болката ни; и това ние наричаме история.
Единствената история, която бях чел от Джулиан Барнс, е „Единствената история“, емоционален роман, от който останах с хубав спомен. Знам, че „История на света в 10½ глави“ е сред най-известните книги на автора и смело се втурнах към нея, когато излезе това ново издание, като по изпитан маниер не си направих труд да прочета нищичко за нея – затова и май сам се изненадах, че това е своего рода сборник, макар определени теми (и насекоми) да пронизват цялата книга и да я скрепяват в нещо повече от поредица от разкази.
Още в „Нелегалният пасажер“ Барнс задава шеговит и непочтителен тон, като разказва една силно алтернативна на библейската версия история за Ноевия ковчег, като през погледа на доста неочаквани разказвачи с възхитително дръзновение се заема да коригира почти всичко от мита. Животните си дават ясна сметка, че това пътуване няма да е безметежно („от самото начало всички ние представлявахме безрадостна дружинка“), което и скоро става ясно, след като ред животни се оказват част от трапезата: „не можете да си представите от какво изобилие от диви животни ви е лишил Ной“. Втората история, „Посетителите“, рязко скача към съвремието, отново се развива основно на кораб, на който се разиграва отвличане с политически и исторически привкус, докато един мъж трябва да произнесе една много различна лекция на живот и смърт.
Тонът на Барнс става отново крайно шеговит в „Религиозните войни“, който се завърта около един прояден от дървояди крак на епископски трон и последвал съдебен процес, който заплашва живинките с „проклятие, анатема и отлъчване“. Отново в минорната гама е „Оцелялата“, история, която тръгва от злополука с тежки радиоактивни последствия и проследява едно отчаяно бягство от самоунищожаващия се свят („Ето това му е лошото на света, помисли си тя. Отказали сме се да даваме вахта. Не мислим за спасяването на други хора, а просто си плаваме, разчитайки на машините“), в което реалност и кошмар се смесват, за да стигнем отново до оня хубав термин от началото на текста: „Научният термин е „фабулиране“. Съчиняваш си история, съдържаща фактите, с които не си наясно или не можеш да приемеш. Запазваш няколко реални факта и измисляш нова история около тях.“
Бедствието става изкуство: в края на краищата такъв е неговият замисъл.
„Корабокрушението“ е разчупена история, която смесва както истинската история за една трагедия и съдбата на оцелелите върху крехък сал, така и важния въпрос „Как да превърнем катастрофата в изкуство?“ и оттам творбата на Жерико „Салът на „Медуза“ и как може да бъде тълкувана: „Това е, защото фигурите са достатъчно яки, за да станат проводници на тези мощни, дълбоки чувства, които събужда в нас платното, и да ни пренесат на плещите си през потоците от надежда и отчаяние, въодушевление, паника, примирение.“ Следва „Планината“, която начева с края на живота на полковник Фъргюсън („Дявол да го вземе, трудна работа било това кончината. Просто не те оставят да издъхнеш, не и както ти искаш. 
Принуден си да умреш както другите искат, а това е досадно, колкото и да ги обичаш“), а сетне се прехвърля на пътешествието на дъщеря му Аманда до Арарат („След като бе изминала толкова голямо разстояние, за да се помоли за баща си, тя всъщност непрекъснато спореше със сянката му), където я очакват странни преживелици. „Три обикновени истории“ се спира на мита за Йона и кита, която имала и аналог в истинска история за моряк, който бил погълнат от кашалот през 1891 г. и все пак оцелял, а след това следва трагичната история за кораба „Сейнт Луис“, пълен с евреи, бегълци от нацистите, който така и не получава възможност да остави никъде своите пасажери и след скитане/плаване в продължение на точно четиресет дни и четиресет нощи ги връща към европейския капан. „Срещу течението“ е трагикомична история за снимане на филм в джунглата, посветен на обръщането на един сал в реката преди 100 години („може би на тези индианци им идва до гуша да возят йезуити срещу течението и просто инстинктивно избухват и ги изхвърлят зад борда“), но в края се превръща в забавна комедия за разпадането на една връзка по епистоларни причини.
Трябва да се обичаме, защото в противен случай може да се избием едни други.
„В скоби“ е онзи ½ текст, който не спада към основната номерация на главите/разказите и представлява разлато есе за любовта, в което се смесват какви ли не посоки и идеи: „Учебниците по медицина не ни разочароват веднага; тук сърцето е начертано така, че прилича на лондонското метро. Аорта, лява и дясна белодробна вена, лява и дясна подключична артерия, лява и дясна коронарна артерия, лява и дясна сънна артерия… изглежда елегантно, целенасочено, стабилна мрежа от помпащи тръбички. Казваме си, че тук кръвта сигурно тече навреме.“
Разбира се, ние не се влюбваме, за да се борим с егото на света, но това е един от сигурните ефекти на любовта.
За финал са оставени „Проектът „Арарат“, история, в която се прескача от хвърляне на топка за американски футбол на Луната до проговаряне на Бог в главата на астронавта и запращането му да търси Ноевия ковчег; и „Сънят“, в която Барнс отново преобръща с хастара навън християнската митология и описва един крайно приятен рай, който по някакъв начин ми напомняше и за този на Бернар Вербер в “Империята на ангелите”.
Сами виждате какъв диапазон обхващат историите на Джулиан Барнс в „История на света в 10½ глави“, не мога да оспоря, че това е една мъдра и написана на прекрасен език книга, но на моменти просто ме губеше с известната многознайна бъбривост на автора, който в текстовете си вмъква още много теми, идеи, спорове, провокации дори, като основна е заигравката с религиозните митове и сблъсъка между метафорично и буквалистичното им приемане. Струва ми се, че в друго време, след двайсетина годинки, да речем, този несборник и нероман би ми се понравил повече, да видим, сега просто отчитам, че тая модерна класика от далечната 1989 г. просто не е моята бира.
От същия автор
От същите жанрове
