Нивга не ще разбера японците – или поне онези, останали в историята, не днешните озападнили се бизнесмени. След времената, когато четях и препрочитах Клавел, мине се през чудесната ми среща с „Хилядите есени на Якоб де Зут“ в началото на тази година, сега дойде и сблъсъкът ми с романизираната версия на популярния мит за 47-те ронини на Джон Алин – и пак се чудя и се мая една и съща планета ли обитаваме с тези хора с толкова различни ценности. Разбира се, няма да поставям оценка, делят ни не само векове, но и коренно различни житейски философии. Пределно наясно съм, че не е възможно наистина да разбера какво е имало в главата на тези 47 самураи, които търпеливо търсят начин да отмъстят за екзекуцията на своя господар, дори и да знаят, че това автоматично ще им коства живота.
Джон Алин е създал силна сплав от историческите факти и литературна измислица, придал е на героите характери, които читателят да хареса или не, позволил е идентификация. Същевременно на заден план тече осмислянето на Япония във време на промени, на разпадащи се институции, които вече не са способни да оцелеят в различен свят – а корупцията е нещо човешко, твърде човешко. На фона на капсулираната дворцова аристокрация и строгите правила на феодалните порядки, огромна част от населението мизерства – и малцина са властимащите, които съзират, че само бързи, радикални и болезнени реформи могат да дадат шанс за напредък.
Чрез мита за тези храбри до безумие 47 ронини видях Япония в нова и различна светлина – имаше неща, които ме очароваха, имаше неща, които твърдо ме отвратиха. Като всяка реалност, нищо не е черно и бяло, всичко си има нюансите… и всеки сам решава в какъв оттенък ще са емоциите му по отношение на случващото се сред страниците.
Мисля, че такива книги трябва да бъдат четени, основно на млади години, най-малкото защото задават алтернативни морални главоблъсканици, които помагат човек да се издигне над личните си възприятия и убеждения – и да види света от съвсем друг ъгъл. Най-малкото това е смиряващо.
От същия жанр
