Историята на град Глупов представя най-вече един свят на чудеса, който може да бъде отречен само ако изобщо се отрече съществуването на чудеса.
„Историята на един град“ на М. А. Салтиков-Шчедрин привличаше погледа ми на няколко поредни книжни събития, та в крайна сметка стана неизбежно да я имам – при все че си нямах представа за какво иде реч, само знаех, че е изляза през 1870 г., а корицата ми спомняше за книгите на великите Илф и Петров.
Но точно в това се крие доброто качество на нашите предци – колкото и да ги е слисало описаното по-горе зрелище, те не се отдали нито на модните за онова време революционни идеи, нито на съблазните, предлагани от анархията, а са останали верни на началстволюбието и само леко са си позволили да посъчувстват и да се поразсърдят на своя най-малкото странен градоначалник.
Книгата представлява фиктивна летопис на управлението на поредица градоначалници на Глупов – селище, чието създаване е пресъздадено по легендарен начин в началото, и която летопис обхваща двадесет и двама представители на властта в периода от 1731 до 1825 г. И макар в първите страници да има кратко представяне на тези абсурдни образи, в книгата са включени само няколко по-колоритни от тях, под чието водачество се случват изумителни зулуми, които пародират руското щение към силна еднолична власт и покорното население, което търпи и дори се радва на всевъзможните издевателства. И което дори при поредица началници, които го оставят на мира, не се задоволява с хубавия живот и трупането на богатство, а само започва да си дири белята – и я получава.
Но зърното в нивята все не достигало, защото от веселяшко-буйствено бездействие глуповци преминали към бездействие мрачно. Те всуе простирали ръце към небето, кланяли се усърдно, давали обеди, постели и правели процесии – бог не чувал молитвите им. Някой понечил да каже, че „няма начин, ще трябва да идем с ралото на нивата“, но едва не пребили нахалник с камъни и в отговор на предложеието му утроили усърдието си.
Градоначалниците биват всякакви, но споделят една обща черта – всички са напълно откачени, но пък убедени в своята абсолютна власт. Някои имат проблеми със съдържимото на главите си, други подхващат войни за просвещение, сред които почетно място заема консумацията на горчица, и дори разоряват цели махали по прищявка, трети се отдават на трескаво издаване на множество закони, които да направляват това, което така и така си се случва, а четвърти, най-ужасяващите, лелеят утопични мечти, които прерастват в пълно разрушение – но ако един градоначалник с размах може да хипнотизира своите подопечни, то той не може да заповядва на природата. Макар че по-късните му следовници вярваха, че и това могат, но и те громко се провалиха. А народът… той отколе си търси градоначалник, плаща си чинно данъците, а когато му идва в повече, понякога дори се вдига на бунт – на по-често подават молби в писмен вид и търпеливо чакат някой да го дойде да ги оправи.
Познавах един градоначалник, дето, готвейки се за своята длъжност, нарочно отиде да живее на морския бряг. Там всяка нощ крещял колкото сили имал. Впоследствие успя да усмири единайсет големи бунта, двайсет и девет средни негодувания и повече от петдесет дребни недоразумения. И това само благодарение на гласа си, който се чуваше отдалеч.
„Историята на един град“ е смайваща пародия на исторически труд, в която град Глупов става събирателно на цялата Руска империя, а в редичката градоначалници могат да се открият черти на властващите императори, които се разпореждат със съдбините на народа, както им дойде. Жлъчната сатира на Салтиков-Шчедрин му носи и много почитатели, и много врагове, а четох и че неговото творчество въвежда стотици нови думи в руския език, повече дори от познатите на всички признати класици на руската литература. Книгата е съвсем кратка, но е яростно изобличие на самодържавието и религиозната глупост – и макар писана преди 150 години, не е загубила точно нищичко от актуалността си не само в Русия, но и у нас, където абсолютно същите порядки си съществуват безпрепятствено.
