Във века на техническия прогрес, сюрреалистичното механизиране и огромните колективни кланета, е невъзможно да се влюбиш истински.
Преди няколко месеца четох един сборник, който изследва редица митове от Втората световна война, и един от тях бе именно за слабостта на италианската армия – едно клише, което се приема за неоспоримо. Там бяха приведени ред примери, които сочат в обратната посока, без, разбира се, да оборват изцяло това наложено мнение. И точно за тази книга си мислех, когато се зачетох в „Италианецът“ на любимия ми приключенски писател Артуро Перес-Реверте, от когото вече съм чел толкова много чудесни книги – ще спомена само „Обсадата“, „Тангото на Старата гвардия“, „Добри мъже“… И този път той ни въвежда сред бушуващ конфликт, при това на ключово място – испано-гибралтарската граница по време на Втората световна войнна, където британските кораби са примамлива плячка за смели до безразсъдство италиански диверсанти.
Така се опазват империи, Хасан. С лицемерие, мръсни номера и желязна ръка.
Но това е основно роман за любов, като често се случва, като са намесени италианци – последното в рамките на шегата, разбира се. Реверте ни въвежда в особено пространство, в което англичаните се чувстват господари, испанците под плаща на своя неутралитет могат да си позволят да са гъвкави, още повече че са на своя изконна земя, а войниците от Апенините са описани в крайно положителни краски, като древногръцки герои, които са готови на всяка саможертва, за да изпълнят своя дълг. И често се налага да я принасят. И не случайно правя тази препратка към гръцката митология, защото тя е част от самата тъкан на книгата, не само в имената на главните герои – Тезео и Елена, която спасява ранения водолаз с риск за своя живот. Тези двамата започват да играят любовния танц така, както Реверте и една шепа други писатели умеят да опишат – бавно, внимателно и красиво, в такт с ритъма на времето си и жестоките предизвикателства, които поставя пред всекиго. И в крайна сметка тази любов и тази война са едно и също нещо, и двете изискват всичко от засегнатите.
„Италианецът“ е пламенна история за смелчаци, които се родеят с рибите, и техните достойни съперници, които са готови на всичко, за да ги спрат. За постоянно противоборство между сили, които се познават добре, и които неохотно се уважават, в края имаше няколко чудесни сцени на джентълменски постъпки между наглед непримирими противници. Разбира се, любовната история е тази, която приковава внимането и събужда трепет, има една конкретна сцена, която я кулминира и заради която Реверте в кратка бележка в края казва, че е написал романа изобщо. За мен лично особено интересно беше представянето на този непознат за мен етюд от войната, както и за италианската тактика на саботажи с малки подводни апарати, която се оказва изненадващо успешна – но и в която всеки успех се плаща с кръв. Ненужна за мен бе линията в съвремието, защото разкрива твърде много от предстоящото да се случи в основната, но нейсе.
И само като намигване мога да направя препратка към “Формата на водата” на Гийермо дел Торо и “Човекът-амфибия” на Александър Беляев, този италианец – герой в никой случай не е изцяло сухоземно същество, той принадлежи на водата повече.
