Срещата ми с Иво Иванов е от ония моменти, които ще помня. Случи се ударно, по американски – той ми звънна, каза, че има някакво свободно време, и попита дали имам възможност да се видим в близкия час, за да не оставяме интервюто за преди премиерата. Разбира се, навих се веднага, стигнах бързо до Орлов мост и зачаках нетърпеливо. Скоро Иво се появи с бодра крачка от подлеза, помаха ми и за миг скъси дистанцията помежду ни, сякаш се познавахме от години. Бях смаян, но не и изненадан – вече бях подвластен на вълшебството, наречено „Кривата на щастието“, която с лекота те прави съпричастен не само към тези изключителни истории, но и към човека, който ги пише.
Нямах подготвен план за интервюто, само знаех, че искам да е различно от всички, които е давал. Просто му казах, че искам да ми разкаже за книгите, които са му повлияли в живота. Оказа се благодатна тема, както ще видите по-долу. Нямаше нужда да правя нищо, нито да насочвам, нито да питам нещо допълнително – просто слушах с радост този хубав мъж с вдъхновено лице и пронизващи очи, с присъствие на великан, но и покоряващо нормален и земен.
Започнахме разговор за самолети, защото тъкмо бях прочел в „Понякога ангели“ на Емил Тонев култова история с руски пилот и му я споменах, и Иво заразказва своите премеждия по темата:
– Наложило ми се е през годините да прелетя 48 пъти над Атлантическия океан, въпреки че изобщо не обичам да летя. Страдам почти физически при всеки полет, но нямам избор, идвам си всяка година. Обичам височината, занимавал съм се със скално катерене, с паркур, но тъй това, което ме побърква в самолета, е фактът, че нямам никакъв контрол.
Наскоро бях седнал встрани от семейството си, нямаше места. До мен седеше един англичанин в костюм, към 52-53-годишен и с… розова коса. Много странна личност, но симпатяга. Той ме заговори, защото четях „Началото на безкрайността” от теоретичния физик Дейвид Дойч. Влязохме в буря точно над София и естествено започна жестока турбуленция. Той видя, че съм видимо пристеснен, и ми каза: „Не се притеснявай, тия самолети са напълно компютъризирани, всичко ще е наред. Аз съм програмист, изнасям семинари по цял свят, летя по 200 пъти на година, виждал съм какво ли не. Веднъж в Тибет при полета изобщо не виждах небето, защото самолетът летеше само покрай огромни хималайски върхове. Струваха ми се по-близо, отколкото са, а вратата на пилотската кабина се блъскаше незатворена. Вътре пък пилотите пиеха Jack Daniels! А на всичкото отгоре при кацането имаше буря и директно ни удари светкавица!“. Попитах го: „Сериозно ли?! Самолетът изгуби ли мощност?“. Англичанинът ме изгледа някак озадачен и след продължителна пауза отговори: „Аз изгубих мощност…“
С моята фобия определено го разбирам за какво говори. Неусетно преминаваме към същинската част – книгите, които са важни за него:
– Имах привилегията да израсна в епоха, в която книгата беше нашият интернет и нашият прозорец към живота. Книгата беше ключът, който завъртахме, за да отворим вратата към някакво друго пространство. Отгоре на всичко, израснах зад Желязната завеса, имаше цензура, част от литературата, която интересуваше мен и приятелите ми, беше апокрифна и трудна за намиране. Това обаче беше от полза, защото когато нещо е табу, ти знаеш, че е много по-сладко. Още 15-годишни например търсехме „Светът като воля и представа“ на Артур Шопенхауер – кой ще го чете днес на тая възраст? Тогава беше забранен плод и като намерехме старо издание отпреди 9 септември с буквата „ъ“ накрая на думата, ни се 
струваше, че сме отворили някакъв тайнствен прозорец към друго пространство. Много такива прозорци отворихме към една безкрайна и красива градина – и съм страшно щастлив, че израснах тогава, a не сега. Книгата беше нашето забавление. Който е чел внимателно статиите ми, ще усети безпогрешно в чувството ми за хумор влиянието на автори като Реймънд Чандлър, Джером Джером, Удхаус, Дъглас Адамс, Уди Алън… абсурдистите Кърт Вонегът, Йожен Йонеско, Джоузеф Хелър. Интересувам се много и 
от комедия на сцена (stand-up comedy) – Джордж Карлин например, Бил Хикс, Луис С. К., Стивън Райт с неговите чудесни шеги в едно изречение. В по-ранна възраст ми е повлиял Дашиъл 
Хамет, изобщо този стил в криминалистиката, наситен с чувство за хумор. Четях много фантастика, разбира се, а митичната библиотека „Галактика“ беше небесен нектар за моето гладно въображение, но изданията ѝ бяха трудни за намиране – обикалял съм с треперещи ръце като наркопристрастен безброй книжарници да търся малките, 
кокетни томове на тази поредица. Имах и сенчест доставчик (като на дрога) на книги, които той изнамираше в легендарната антикварна книжарница на „Граф Игнатиев“, където аз самият съм прекарал безброй часове в търсене на самородни късове литература, но той имаше някакви тайнствени канали за доставка. Намираше 
ми Шопенхауер, Ницше, Кант, които тогава бяха забранени, защото от западноевропейската философия позволени бяха само Маркс и малко Хегел. Разбира се, тогава четях много Айзък Азимов, Артър Кларк, Рей Бредбъри… Като по-малък, както всички останали, изгълтах всичко от Артър Конан Дойл и Жул Верн. Също така, хлапето Иво обичаше много приказките на Ангел Каралийчев, Фенимор Купър, Джек Лондон, Карл Май и т.н. Любимата ми книга от 
детството обаче до ден днешен си остава непреходната “Пипи Дългото чорапче”, с която ми се 
струва, че и аз и приятелите ми имаме много общо помежду си. Когато преди десетина години Астрид Линдгрен почина, гледах по телевизията кадри от погребалната процесия в Стокхолм: белият ѝ ковчег бе посипан с червени рози, а след каляската с тялото ѝ вървеше красив бял кон и 100 хиляди души… разплаках се тихичко, без дори да усетя.
Имах възможността да се срещна с Бредбъри години по-късно. Отидох нарочно в Лагуна Бийч, което е на юг от Лос Анджелис, защото една приятелка ми беше казала, че той живее там и ходи всеки следобед в едно и също кафене. Седнах на една маса и се закотвих да го чакам. В един момент той влезе, размених няколко думи с него, но дори само фактът, че му стиснах ръката, беше невероятен.
Друг мой идол, с когото се срещнах, е Кърт Вонегът. Той изнесе лекция в университета, в който следвах. Седнах на първия ред и чух изключителна реч за структурата в литературата. Той каза нещо много интересно, което няма да забравя – обикновено в един филм, сценарий или история нещата се развиват по стандартен начин: всичко започва добре за протагониста, след това нещата се влошават драстично и накрая всичко пак завършва добре. Той гледаше в групата млади хора, които се надявахме някой ден да пропишем, и ни каза: „Пазете се от този шаблон. Вижте Шекспир. При него всичко е наобратно – нещата започват зле, стават по-зле и завършват съвсем зле. И това е гениалното, защото при него я няма стандартната траектория и читателят никога не знае какво може да очаква“.
Бях чел Шекспир с голямо усилие на младини тук, в България. Ритъмът и думите са особени. Но като усвоих английския, потънах в него. Гмурнах се, прочетох всичко в оригинал и открих нещо много особено, което ме насочва към сърцевината на това, което искам да ти кажа. И Шекспир, и Оскар Уайлд, и Стайнбек в оригинал имат ритъм на написаното, има музика в изречението. 
Понякога има контрапункт, тонални интервали, паузи на точно необходимото място – тя е различна в английския език, различна е в българския, немския и т.н. След като прочетох Шекспир и Уайлд в оригинал, без да си давам сметка, усетих в тия автори някакво златно сечение, някаква симетрия, и когато започнах да пиша, сякаш подсъзнателно и аз се опитах да вкарам разказа в някаква естествена ритмика, да пренареждам думите в дадено изречение, за да дам възможност на четящия също да влезе в ритъм – понякога равноделен, понякога неравноделен, но най-важното – истински. Според мен, когато пишеш по този начин и позволиш на повествователната музика да поеме мислите ти, тези материали се четат по-лесно. Вярвам, че дори когато човек пише за досадни или тежки за четене неща, ритъмът и поезията, прокрадваща се в прозата, ги правят далеч по-читаеми. Понякога хора, които не обичат спорт, са ми казвали, че четат историите ми – и се чудя дали това не се дължи точно нa този подсъзнателен словесен солфеж.
Не съм съгласен с мнението на колеги-журналисти, че най-важно е да вкараш съдържанието, всичко друго е излишно. В същото време обаче не съм и привърженик на свръхорнаменталните писатели. Примерно не харесвам особено Ан Райс, защото въпреки богатия си речник, словесна акробатика и перфектна фактологична подготовка, тя прекалява с пищните украшения.
От първи клас бях в Руското училище, където научавахме руския език преди българския. Да, имаше няколко ужасяващо некомпетентни преподаватели, но като цяло този период ми даде възможност да вникна в руската литература в оригинал. Този език е толкова богат, колоритен и красив, особено когато стане дума за поезия –Пушкин, Лермонтов и Есенин са трима изумителни автори, които буквално пишат музика. Не обичам кой знае колко Толстой, но имам афинитет към Достоевски, Тургенев и Чехов. Те бяха задължителни в Руската гимназия и сме ги анализирали до припадък. Oбичам много гениалния Гогол, който според мен е недостатъчно оценен абсурдист, на едно ниво с великани като Кафка и Йонеско.
Друг човек, който много ми е повлиял, е Ерих Мария Ремарк. Аз съм пацифист, ненавиждам войната, смъртта, заколението, безчовечната сеч и древните, безумни вендети и алчност, които ни тласкат към самоунищожение от хилядолетия. Най-ценното нещо на тоя свят е човешкият живот и ми е неразбираемо как може да бъде отнет за някаква безумно глупава кауза или в името на пари или територии. Ремарк подхрани този пацифизъм в мен, с неговите красиви и мрачни шедьоври, посветени на физическото и душевното опустошение, което нанася войната. Да не забравя гениалния Ярослав Хашек… също, разбира се, Хенрик Сенкевич, Станислав Лем, Карел Чапек, създател на единствената славянска дума в английския език – „робот“.
Обичам представителите на бийт генерацията – Джак Керуак, Алън Гинзбърг и дори странния доайен на тази епоха – Уилям Бъроуз, който е писал под влиянието на халюционогенни вещества. Когато си ужасно интелигентен и имаш неизчерпаем речник, ако вземеш най-ужасния наркотик – хероин, тази ерудиция, освободена от конвенциите на съзнателното, създава много странни словесни структури, които понякога всяват ужас, понякога недоумение, но друг път възхищение.
Бъроуз ми беше съсед от 1992 до смъртта му през 1997 г. и често го виждах да ходи по улицата. Ще ти разкажа един ценен за мен спомен. Той винаги ходеше с един дълъг балтон, с шапка, и се носеше като призрак по улицата, защото беше изключително слаб и крехък. Една есенна вечер излязох да разходя кучето и го видях да ходи бавно на 20-30 метра пред мен, сигурно си мислеше за нещо, не изглеждаше да има цел. Колкото и идиотски да звучи, тръгнах след него с кучето. В мен се е запечатал този момент, някаква емоционална следа, как той се движи пред мен, аз като paparazzo се движа след него в тази прелестна топла октомврийска вечер. Тротоарът бе осеян с листа, които хрупкаха под краката му, но много особено и приглушено, сякаш човекът над тях бе безплътна сянка – няма да забравя спомена за това стеснително хрупкане и призрачната фигура в черно, която сякаш бавно се отдалечаваше от безумията на живота си към последните дни на своята есен.
Виждал съм го и в една книжарница на име Raven, където той правеше четения на свои произведения и срещи с читатели. Беше интелигентен и екстравагантен човек, с откачено минало, включващо дори убийството на жена му (без да е съден, защото го е направил в Мексико). Твърдението му е, че я е застрелял, когато – и двамата дрогирани – решили да повторят сцената с ябълката от „Вилхелм Тел“…
Разбира се, не мога да пропусна антигероя на бийт литературата Буковски, който е противоречива личност, алкохолик и бандит, но и много интересен автор-бунтар. Срещал съм се с човек, който се е бил с него на един купон – заради жена, разбира се. Това се е случило в Лорънс, Канзас, където живея и което е горе-долу в географския център на Щатите – нещо като либерален остров в консервативния Среден запад. Същият човек обичаше да играе шах всеки ден в кафене на име The Bourgeois Pig. Оказа се, че преди години дори бе играл в масов сеанс срещу Боби Фишер. 
Зверското му сбиване с Буковски бе добре известно, а той самият твърдеше, че през дългия си живот не бил срещал по-неприятна личност. Друга книга, която ми оказа огромно влияние, е „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ на Робърт Пърсиг. Вярвам, че тя трябва да бъде четена поне веднъж на всеки десет години.
Още – Кен Киси, Гор Видал, много от съвременните американски автори. „Спасителят в ръжта“ е задъжително четиво. Да не забравя и Уилям Уортън с изключителната „Пилето“, както и „Отбой в полунощ“. От него научих, че е възможно да се сменят гледните точки без повествованието да губи логика, движение и ритъм.
Трябва да спомена и антиутопиите – на Оруел, Хъксли, „Портокал с часовников механизъм“ на Антъни Бърджес. Едно време живеехме в такава антиутопия. През 1984 г. бях в комунистическата армия и наистина беше „1984“, не само в календарния смисъл на датата. Андропов беше главен секретар, беше забранена западната музика и изтръпнали от параноя, сякаш дори мислите ни започнаха да се самоцензурират… много мрачен момент. Тези книги някак си ни успокояваха. Cякаш с тия предупреждения и предвиждания те ни намекваха, че царстващият 
антиплурализъм е временно явление и социален парадокс и че няма да съществуваме завинаги в тази атмосфера. От това се страхувах най-много – че до края на живота си ще живея в такова общество. Маркес cъс своята романтична мистика и символизъм ми оказа голямо влияние, той е фрапантният и елегантен Салвадор Дали на литературата.
Една от любимите ми книги е „Моята автобиография” на Чарли Чаплин. Изумителна книга! Наскоро гледах отново старата екранизация на „451 по Фаренхайт”, направена от Франсоа Трюфо, и за моя голяма изненада забелязах, че на самия връх на купчината от ценни томове, приготвени за разрушаване от книгозапалителните отряди, е именно книгата на Чаплин.
Не мога да пропусна и големите ни автори Йордан Йовков, Христо Ботев, Яворов, Смирненски, Хайтов, Яна Язова, Стратиев, Рахнев, Господинов и други… великолепни писатели. Имаме и чудесни журналисти, които са много талантливи, биха написали моите истории далеч по-добре от мен, но за нещастие, често им се налага да пишат не за това, което искат и чувстват, a за това, за което им е наредено.
И накрая – най-любимият ми автор е Джон Стайнбек, най-любима книга – „На изток от рая“.
И двамата знаем, че това е неизчерпаема тема. Насочваме се към разговор за това как точно създава своите истории…
Литературата и житейският опит водят до натрупвания и неминуемо те насочват към интуитивно съединяване на точките в дадена история. Примерно, когато се запознах с изумителната история на Доминик Мочеано и Дженифър Брикър (включена е в книгата – казва се „Колелото прави пълен кръг“). Колкото повече навлизах в тази история, толкова повече натрупвах интуитивни връзки с „Крал Лир“, с героите и антигероите и… трите предадени сестри, Едмънд и Едгар, полуделия владетел… с овалната траектория на случилото се. Също, ако си чел Карл Юнг, не може да не направиш и връзка с неговата теория за синхроничност… всичко в тази история си попада на мястото, но само ако авторът е създал такова място чрез консумация на литература и информация през годините. За да пише пълноценно, трябва човек да чете, да живее, да трупа преживявания и знания и да не спира да се движи и интелектуално, и физически.
Така моята лична история за дървото Метусела се преплете от само себе си с тежката, мъчителна история на Томас Робинсън. Сякаш двете истории си принадлежаха – те не можеха една без друга. Но ако не си търсил Метусела 15 години, ако не си живял, ако не си бродил по този свят, никога няма да се натъкнеш на тези две притчи, които стават толкова красиви и неустоими, когато вплетат телата си. Затова е важно човек да стане от дивана, понякога да зъзне във виелицата, понякога да се поти в пустинята, да любопитства, да задава въпроси, да се катери по планината… да търси Метусела… дори когато знае, че няма как да я намери. Понякога най-хубавите открития са точно там, където не могат да бъдат намерени.
Когато следвах, ми препоръчаха да прочета текста на Хънтър Томпсън за конното надбягване Kentucky Derby. Тогава нямаше интернет, отидох в подобната на лабиринт библиотека на Канзаския университет, сякаш излязла от „Името на розата“ – седем етажа, c безкрайни подземия и катакомби. Там открих това есе, което беше писано за „Спортс Илюстрейтид“. Той, вместо да отрази събитието, бе инжектирал себе си в историята, а според мен малко преди това бе инжектирал нещо и в себе си – целият очерк бе някакво деформирано и много забавно нарковидение – пълно безумие. Но тогава си казах – ха, ето, можеш да включиш себе си в един елементарен очерк и той пак да стане интересен. Няма да отразиш самото събитие толкова добре, но ще направиш нещо по-интересно.
Зарових се и изчетох всичко от Томпсън. Повечето от нещата му не ми харесаха, защото той често пише под въздействието на наркотици. Не ми допада това, дори бира не пия, кoгато пиша. Искам да съм изцяло себе си, да разчитам на съзнанието си, да не се прокрадва нищо в редовете ми, което по-късно няма да мога да позная. Ти вече знаеш защо: както при летенето в самолет, така и в писането – мисълта, че нямам контрол, ме ужасява. Но ми хареса, че той не вярваше във форматите и твореше своята т.нар. “гонзо журналистика” извън тях. На него донякъде дължа подхода си към освободени формати, без глаголи, статия в едно изречение или статия, развиваща се отзад напред.
И за финал…
В заключение искам да кажа, че всяко нещо, което е написано с душа, което идва отвътре, е хубаво. Дори да не е с великолепен стил, човек ще усети, че е хубаво. А когато има и стил, става безценно. Ще ти дам пример от друга област. Клод Моне е нарисувал около 250 водни лилии. Най-впечатляващите от тях – тези със стенописен размер – са около 40 и са разпръснати из целия свят, но най-много от тях са с постоянен адрес в малък музей в Париж (l’Orangerie).
Моне е бил пацифист, ненавиждал е разрухата на войната и смъртта на млади, невинни хора. За негово нещастие, покрай дома му в Живерни минавал основният път, по който са марширували войските, отиващи на заколение по време на Първата световна война. Той е страдал искрено, гледайки тези млади момчета. Синът му също, мисля, бил един от тези войници. Моне се опитал да опитоми това страдание, за да не загуби разсъдъка си. От другата страна на дома му имало малко езерце, където той бил създал прелестна градина от водни лилии. Започнал да рисува огромните платна като форма на терапия срещу ужаса от гледката на войничетата, отиващи на смърт. Всяка една от тези картини носи тъга, спокойствие и болка, които са директен бунт срещу безумието на войната. Затова и са толкова ценни и струват милиони – защото са импресии, откъснати директно от водната градина на неговата душевност.
С това разговорът ни (или поне това, което съм склонен да ви разкажа :)) приключи. Иво още мислеше, че на премиерата ще дойдат петдесетина човека, основно приятели, а аз му казах, че ще са поне 200. И двамата грешахме – бяха повече, но за това навярно вече сте чули: и за нестихващите аплодисменти, и за сълзите в очите му (и не само неговите), и за часовете, в които той разписваше книги и говореше с хората, докоснати от историите му. Аз бях там от началото до края, исках да попия тази емоция, тази страст, тази съпричастност. Беше преживяване. От онези, които променят живота. Точно както го правят историите в „Кривата на щастието“. Прочетете я. Моля ви. И ще видите защо.
P.S. Благодаря на Ива Колева за професионалната корекция на интервюто.
От същия жанр
