Норман Дейвис пише за изчезналите кралства, за възхода и упадъка на държави и народи

„Нищо не възражда изчезналите кралства така, както лунната светлина“
Робърт Кейси

Веднага щом се появи велика сила, независимо дали става дума за Съединените щати през XX век, или за Китай през XXI век, се отправя зов за трудове по американска история или китайска история, а гласовете на трубадурите запяват, че днешните важни държави са именно онези, чието минало заслужава най-подробно разглеждане, докато по-широкият спектър от историческото познание може спокойно да бъде пренебрегнат. В тази джунгла от информация за миналото големите зверове неизменно побеждават. Гласът на по-малките или по-слаби страни е заглушен, а за мъртвите кралства почти не се отваря дума.

Отне ми доста време да се реша да пиша за „Изчезнали кралства. Възходът и упадъкът на държави и народи“ на големия историк Норман Дейвис – от една страна, четох книгата финално някъде през март-април 2023 г., но издаването се забави чак до края на 2024 г. по ред причини, от друга – очаквах да отнеме много време, но дори не подозирах колко точно, всъщност от седмица насам работя по този текст. За мен беше изключително важно книгата да излезе в добър момент и да стигне до читателите си, които, нека признаем, са ограничен брой, както добре знаех от опита си с предишната книга на автора, която издадох – „Под различни небеса. Световно пътешествие в историята“. Това не са книги за всеки, иска се не просто да си изкушен от историята, но и да си готов да следваш търпеливо меандрите на смайващата ерудиция на Дейвис, който може да пише увлекателно за всяко кътче на планетата и в миналото, и в настоящето.

От самото начало трябва да призная, че този предълъг текст (опитах се да е кратък, не се получи) стъпва почти изцяло върху цитати от книгата, искаше ми се да извадя по нещо от всяка от главите и само вие ще отсъдите дали трохите, които съм отделил от пищната трапеза на основния текст, са представителни или поне интересни. Още в началото Дейвис пише: „От деня, в който ми хрумна да напиша тази книга, се концентрирах върху два основни аспекта: да подчертая контраста между минало и настояще и да изследвам механизма на историческата памет. Оттук следваше, че всяка от главите трябваше да съдържа три части. Част I пресъздава образа на дадено място в Европа такова, каквото го виждаме днес. Част II съдържа разказа за „изчезналото кралство“, намирало се някога там. И накрая, Част III разглежда степента, до която въпросното кралство е съхранено в паметта на хората. Най-често то е почти или напълно забравено.“ Той сумаризира книгата си доста по-кратко, отколкото съм способен аз:

Постарах се също да представя изчезнали кралства от колкото може повече периоди и региони на европейската история. Толоса например е в Западна Европа, а Литва и Галиция – в Източна. Алт Клут и Ейре са на Британските острови, Борусия e в Балтика, Черна гора на Балканите, а Арагон – на Иберийския полуостров. В главата за „Петте, шестте или седемте кралства“ на Бургундия действието се развива в Средновековието на територия, обхващаща съвременна Франция и Германия. Темата за Сабаудия касае ранния модерен период и свързва Франция, Швейцария и Италия, докато Розенау и CCCP са ограничени до XIX и XX век.

Темата на „постримския здрач“ е достатъчно сложна сама по себе си. Историците следва да вземат под внимание огромното многообразие от „варвари“, а оттам и богатия културен и етнически привкус на тяхното смесване с местното население. При тези взаимодействия се случват редица неочаквани обрати. Преди всичко срокът е огромен. Пропастта между разпада на империята през 476 г. и появата на разпознаваеми модерни държави като Франция и Англия обхваща най-малко петстотин години. Следримският залез продължава два пъти по-дълго от самата Западна Римска империя.

Втората глава е посветена на „Алт Клут. Кралството на скалата (V–XII век)“, в която темата за несигурността на стандартния поглед към миналото е продължена: „Днес все по-малко историци говорят за „тъмните векове“. Фразата е измислена през 30-те години на XIV век от ранния ренесансов поет Петрарка, за да подчертае контраста между „светлината“ на древния свят и последвалия „интелектуален мрак“, но не е докрай справедлива. В британската история, ако изобщо се споменава за „тъмни векове“, обикновено се има предвид периодът непосредствено след оттеглянето на римските легиони, за който оцелелите източници са оскъдни. Именно към този период принадлежи Кралството на скалата.“ И продължава: „В днешно време сме свикнали да възприемаме Великобритания като Англия, Шотландия и Уелс, но тази модерна карта трябва да бъде забравена, ако искаме да разберем предишния състав на острова. В епохата, когато Британия се разпада, няма Англия, защото англосаксонските предци на англичаните тепърва пристигат; няма Шотландия, защото скотите още дори не са се появили; няма и ясно обособен Уелс.“ В своя разказ той намесва и легендата за крал Артур, като посочва, че „има двама различни крале с това име. Единият е действителна историческа фигура от VI век, а другият – митичен средновековен герой, чиито подвизи се разказват от бардове и творци на митове в много по-късна епоха.“ В историята за вековното оцеляване на Кралството на скалата се намесват и викингите, които го разграбват през 870/871 г., но това не е краят за тази особена крепост и нейното наследство.

Определено най-сложна е главата за „Бургундия. Пет, шест или седем кралства (411–1795 г.)“. Още от самото начало Дейвис пише: „Малкото, което знаем за бургундците към момента на пристигането им, идва от гало-римския автор Сидоний Аполинарий, който ги вижда да влизат в родния му Лугдунум през 452 г., когато е на двадесет години. В по-късната си кореспонденция ги описва като „космати гиганти“, „високи над два метра“ и „бъбрещи неразбираемо“.“ Няма данни и за бургундския език, освен няколко имена и тук-таме по някоя дума, запазена в правни кодекси. Неразборията около тези няколко кралства е сериозна и Дейвис полага много усилия, за да ориентира защо това е така. Той посочва, че „В рамките на франкските владения винаги е съществувала териториална единица, известна като Бургундия. Много от Меровингите се наричат крале на „Франция и Бургундия“ или на „Неустрия и Бургундия“ (Неустрия е ранносредновековното име на северозападната област около Париж).“ В тази глава е и прочутият цитат, че „чудото на ранносредновековното общество не е войната, а мирът“. Дейвис (с помощта и на съответните карти за читателя) проследява тези различни Бургундии, като предупреждава:

Трудно е да си представим Горна Бургундия, без първо да се отърсим от съвременните понятия за Франция, Германия и Швейцария. Непрестанно трябва да си напомняме, че модерните европейски държави все още не са били измислени и че онези, които ги предхождат, са били също толкова истински.

В неговата история неминуемо се намесва и „Свещената Римска империя на германската нация“, за която пише, „че в късните си фази тя съдържа толкова княжества, колкото дни има в годината.“ И продължава: „Но през 1032 г. основната ѝ тройна структура се състои от Кралство Германия (Regnum Teutonicum), Кралство Италия (Regnum Italiae) и Кралство Бургундия (Regnum Burgundiae), тоест бившето Арлско кралство, известно на немски като Königreich von Burgund.“ А известно време след това ще се появи и „удивителното ново творение, което процъфтява от края на XIV до края на XV век, обикновено неточно се нарича „Херцогство Бургундия“ или „Валоа Бургундия“. То се управлява от поредица френски херцози, които за кратко отхвърлят опеката на Париж, за да създадат „своя собствена бляскава, богата и културна цивилизация“.  В края на тази образователна глава Дейвис цитира отново Робърт Кейси, който пише: „Древната Бургундия е нещо съвсем различно от Франция, която я обгръща – нещо като Атлантида, потопена под морета от нови народи“.

Четвърта глава е посветена на „Арагон. Средиземноморската империя (1137–1714 г.)“. Дейвис започва минорно: „Още от самото си зараждане кралство Арагон няма добри шансове за дългосрочно независимо оцеляване. То е притиснато от Кастилия и Навара, от могъщото мюсюлманско емирство Сарагоса, а отвъд Рибагорса, по източния фланг на бившата Испанска марка, и от графовете на Барселона. В онези дни принципът е, че или трябва да погълнеш своя съсед, или сам да бъдеш погълнат.“ В историята се намесва и кастилският рицар Родриго Диас (1043–1099), прототипът на прочутия герой Ел Сид (вижте например романа „Сиди“ на Артуро Перес-Реверте), легендите за когото нямат много общо с истинския рицар. Дейвис посочва, че „Арагон официално приема св. Георги за свой покровител цели три века преди кралете на Англия да сторят същото. На кралския герб на Арагон присъства червеният георгиевски кръст върху бяло поле, понякога с коронована мавърска глава във всяка от четвъртините. Култът към св. великомъченик
Георги Победоносец е популярен сред кръстоносците и е свързан с желанието на Арагон да стане папски протекторат. Урбан II, папата от Първия кръстоносен поход, надлежно приема Арагон в лоното на Римската църква през 1089 г., а година по-късно прави същото и за Барселона.“ В тази глава Дейвис се спира изобщо на темата за управляващите династии в периода, които:

…осигуряват водещите нишки, чрез които можем да си обясним сложната териториална мозайка на средновековна Европа. Те живеят според принципите на собствеността, наследството и войната, според феодалните концепции за юрисдикция, базирана на властта върху земята, и се подчиняват на политически ред, представляващ сложна йерархия от господари и васали. Придобиват своите земи и титли чрез бракове, наследства и завещания, покупки, завоевания, а понякога и чрез дарения. Губят ги при смъртни случаи в семейството, неблагоприятни съдебни решения, продажби или военни поражения. Бранят ги със свити от рицари, с благословии те на сговорчивото духовенство и с цели армии от адвокати.

Дейвис продължава аналогиите със съвременността: „В известен смисъл кралството е политически бизнес, а „Арагон“ е търговската му марка. За своята защита бизнесът разчита на военното си подразделение, но основните му активи са земята и парите, събирани от данъци и такси. Всяка съставна територия се радва на висока степен на автономия, където благородниците изпълняват ролята на управители на дъщерните дружества. Местните парламенти, доминирани от тях, са управителните съвети на тези дружества. По конвенция кралската династия предоставя висшия управленски елит – главните изпълнителни директори, които са увенчани с особен статус и могат да се местят според обстоятелствата от фирма във фирма и от държава в държава. Не бива да забравяме, че и самата „компания-майка“, Арагон-Барселона, възниква чрез почти случайно сливане през 1137 г.“ Вън от тези забавни редове, той посочва, че „в дните на своя разцвет Арагон и Каталуния представляват предната фронтова линия на християнския свят.“ Споменава се и че през тези земи минават поклонниците за Сантяго де Компостела и светилището на св. Яков (задължително вижте по темата изключителната книга „Цветята на нациите. Пилигрими по Камино де Сантяго“ на Кирил Карталов). Заникът на Арагон настъпва в средата на XVI век, като „според мнозина историци с възхода на кралство Испания историята на Арагон приключва, но случаят не е точно такъв. Той продължава да живее, запазва своите закони и институции, своите език и традиции, както и културните и търговските връзки с бившата си „империя“. И многократно се бунтува срещу кастилското високомерие.“ Дейвис заключава:

По една или друга причина Арагонската корона не оставя дълбок отпечатък в историческата памет. В това отношение тя губи съревнованието с Кастилия и към XIX и началото на XX век, когато са съставени повечето основополагащи трудове, често отсъства от разказа. Представя се като „исторически регион на Испания“, а не като суверенна държава, подобно на някогашния си аналог Португалия. Наследството ѝ се третира с безразличие, ако не дори с враждебност, като своеобразна притурка към основната кастилска история. Повечето испанци днес са загубили всякаква представа за отделното и необикновено минало на Арагонската корона.

Още в началото на петата глава, „Литва. Велико княжество с крале (1253–1795 г.)“, Дейвис пише: „Тук хронологията играе жизненоважна роля. Днес, в началото на второто хилядолетие, е трудно да си представим епоха, когато Москва още не съществува, а оглавяваната от нея „руска държава“ е далеч в бъдещето. Балтийските племена обитават голяма част от крайбрежието, цялата езерна земя и части от „земята на изворите“. Засега горската зона на изток, която ще залегне в основата на Великото московско княжество, е заета от фински племена. Източните славяни бавно настъпват от юг по долината на великата река, която древните гърци наричат Бористен, византийците Данаприс, а славяните Днепър. Те ще формират най-голямата група жители на региона, оставайки в
него…“ През XIII век две външни трайни заплахи: тевтонските рицари – „част от германски кръстоносен орден, поел мисията да покръсти балтийските езичници“, и монголската орда на Чингис хан, „препускаща във вихрен галоп от Централна Азия към сърцето на Европа“, хващат княжествата на Рус в капан, както се изразява авторът.

След това с напредването на времето пише и за силата на Кримското ханство, формирано от останките от монголите: „Тези кримски татари разполагат с почти непревземаема база, забогатяват от черноморска търговия, пиратство и набези във вътрешността на страната, а също така се ползват с протекцията на османския сул-ан“. Разбира се, няма как да бъде пропусната и конфронтацията с Великото московско княжество при Иван III Велики, още при което откриваме отгласи, които до наши дни се използват за пропаганда: „Идеологията за „Третия Рим“ не им е по вкуса, защото тя всъщност твърди, че собствената им държава няма легитимност заради съмнителното твърдение, че Москва притежава божествената имперска мисия да обедини цяла Древна Рус под свое управление. Посланието не се радва на подкрепа сред белоруси и украинци, които ценят политическата си и религиозната си свобода, но от гледна точка на Москва осигурява постоянен и удобен казус за война.“ Дейвис описва как се стига до обединението на Полша и Литва – Жечпосполита, една „държава на два народа“, което пък довежда до свирепо отмъщение от владетеля в Москва, който показно обезлюдява Новгород, като избива за пет седмици всичките му граждани. Този съюз между Литва и Полша просъществува „в добри и лоши времена“ малко над 4 века и, както пише Дейвис, „те загиват заедно, а връзката им е прекъсната“, но историята им определено си заслужава да бъде прочетена.

Съвсем кратка е главата „Византион. Златна клонка, озарена от звезди (330–1453 г.)“, все пак по темата има мащабни и сериозни изследвания. И все пак вижте колко красиво пише Дейвис: „Византион е част от историческата реалност – въпреки променящите се имена той има непрестанно и развиващо се присъствие от деня на основаването си. Византийската империя, от друга страна, не е нищо повече от интелектуална конструкция – абстракция, биха казали някои, която никога не е съществувала в действителност. Популяризирана е от философите на Просвещението, докато самите византийци продължават да наричат земите си „Римска империя“. Един етикет за удобство, измислен дълго след изчезването на въпросната държава и заместващ друго изкуствено име, „Гръцка империя“, което част от историците (включително Гибън) предпочитат. Изобретателите му по принцип не харесват теократичните държави и не могат да приемат идеята за Римска империя, която не се управлява от Рим. Но Византия е трудна за разбиране, а „византийците“ още повече“.

Много по-пространна и всъщност изключително важна за разбирането на европейската история изобщо е следващата глава, наречена „Борусия. Крайбрежните земи на прусите (1230–1945 г.)“. Дейвис започва с настоящето на Калининград, бившия Кьонигсберг, преди да се прехвърли към историята на прусите, които до XVIII век „процъфтяват недокоснати от цивилизацията“, като допълва някак дяволито: „Всички велики събития от ранната европейска история ги подминават“. Тук се намесва вече историята на гореспоменатия Тевтонски орден, който „създава социално-военна машина, която превръща фронтовата линия в Борусия в сцена на непрестанни завоевателни кампании, а „избиването и преследването на местните пруси се разглежда като свято дело. Рицарите носят белите си наметала, украсени с черен кръст, като божествена мантия. Те и обкръжението им говорят немски и именно сред тях добива популярност името Preussen“. Дейвис се спира на прочутата битка при Грюнвалд от 1410 г., но я окачествава по-скоро като регионален сблъсък. И все пак, пише той, „битката може да се разглежда като конфронтация между две различни направления в християнството. Тевтонците принадлежат към бруталната кръстоносна традиция на Западна Европа, изградена върху презумпцията, че „неверниците“ трябва да се изтребват. Ягелоните, в чиито владения съжителстват множество религиозни вярвания, напротив, осъждат както практиката на кръстоносните походи, така и теорията за папското надмощие, с която рицарите оправдават своята хищност.“ Много по-интересно е какво се случва след това, защото:

Историята на Кралска Прусия, попаднала в полската орбита, е слабо известна на онези, които подхождат към историята изключително от германска гледна точка (темата е активно потискана със забрани и изгаряния на книги, когато Хоенцолерните в крайна сметка поемат властта). И все пак в продължение на 300 години тази „друга Прусия“ процъфтява не само като отделна институционална единица, но и като източник на политическа идеология и култура, изповядващи концепцията за свобода. Населението е етнически смесено, полско-немско, но идентичността и местният патриотизъм силно се отличават от ценностите, с които обикновено свързваме името „Прусия“… В по-късната епоха на национализма германците не са склонни да си спомнят как най-прочутата им династия играе подчинена роля на Ягелоните и техните наследници.

Историята променя хода си с вековете и Дейвис описва и как се променя понятието „Прусия“, докъде се разпростира, както и как точно е измислено пруско синьото. В тази глава авторът вмъква и изобщо големите теми за Първата и Втората световна война, като ги проследява само отчасти от пруска гледна точка.

Осмата глава е посветена на „Сабаудия. Домът, основан от Хумберт (1033–1946 г.)“. История, която „включва група „провинции“ около допирната точка на днешните граници на Франция, Швейцария и Италия, а именно Савоя (с главен град Шамбери), Женевоа (Анеси), Шабле (Тонон), Фосини (Бонвил), Тарантез (Мутие), Мориен (Сен Жан) и Вал д’Аоста (Курмайо).“ Точно в тази глава се проследява по естествен път и обединението на Италия (в противовес с „циничното изказване на Метерних, че „Италия е просто географско понятие“), говори се за наложения избор между „древната монархия на Савоя, с която ви свързва вековна обич и безграничната преданост, и нацията, заслужила с безброй неща вашите симпатии…“, а след свалянето на Хабсбургите, Хоенцолерните и Романовите „Савоя също трябва да внимава“, както пише Дейвис. За да се стигне до това, че „според днешните савойци династията е обърнала гръб на родината и ги е забравила. Какъвто и да е произходът им, бившите крале на Италия се възприемат тук като чужденци, които са напуснали своя дом, за да търсят късмет другаде, и са загубили връзка с корените си.“

Трагична е историята на следващото „изчезнало кралство“ – „Галиция. Царството на голите и гладните (1773–1918 г.)“. Дейвис пише: „Кралство Галиция и Лодомерия е създадено през 1773 г. от териториите, придобити от Австрийската империя при Първата подялба на Полша. То съществува до края на Първата световна война през октомври 1918 г. и се ползва със статут на кронланд, или „коронна земя“, на Хабсбургите 145 години, през които управляват общо седем императори“, като авторът е недвусмислен в присъдата си за това управление:

Същността на кралството е трудна за описание. Тя се определя от изкуственото му създаване, от геополитическото местоположение и от пословичната бедност. Далеч от Виена, но близо до уязвимите граници на империята, животът в Галиция е пълен с болки и проблеми. Гражданите ѝ никога не контролират напълно съдбата си и това развива у тях чувство за фатализъм, съчетано с доза мрачен хумор, който не подминава дори самото име на държавата. Тъй като goły означава „гол“, а głód – „глад“, не е нужно много въображение, за да се преиначи то на „Голиция и Глодомерия“ – царство на голите и гладните.

Местоположението на тази територия по време на Първата световна война води до това да се превърне в бойно поле между австрийските и руските армии, като съдбата на кралството е решена през 1918 г., а по-късно населението „става жертва на двете големи тоталитарни чудовища на XX век, но то таи и в самото себе си елементи, способни да доведат до грозно и убийствено насилие… Човек неволно се пита дали галицийците, ако бяха оставени сами на себе си, нямаше пак да стигнат до междуетнически зверства, подобни на онези, избухнали например в бивша Югославия. Въпросът е исторически некоректен и отговорът
му никога няма да стане известен – макар че лесно може да бъде зададен от хора, чиято страна никога не е била окупирана или подлагана на апокалипсиса, сполетял Галиция.“ В края на главата Дейвис обръща внимание, че няма интерес към „австрийския период“ на украинския град Лвов, който цели 145 години е столица на Кралство Галиция и Лодомерия.

Следващото кралство съществува само 13 години – „Етрурия. Френска змия в тосканската трева (1801–1814 г.)“, като през призмата на неговата история Дейвис проследява и възхода и краха на Наполеон, който го създава като един вид „монархически експеримент“. Авторът пише: „На хартия Етрурия е суверенно кралство, приемащо чуждестранни посланици, но на практика е васална държава на Франция, чиято роля е да снабдява армията с войници и да пълни хазната с данъци. Поради връзката си с Бурбоните понякога се описва като принадлежаща към испанските владения, но това в най-добрия случай е само формално. Тя дължи всичко на френските си спонсори, създадена е от тях и във всеки момент рискува да бъде разтурена от тях. Ако съществуването ѝ стане неудобно, то може да бъде прекратено с един замах на писалката в Париж“.

Лично за нас, българите, най-интересна е може би главата за „Розенау. Обичаното и нежелано наследство (1826–1918 г.)“, защото проследява как „фамилиите Кобург и Гота решават да слеят своите владения. В резултат, през 1826 г. възниква обединено херцогство Саксония-Кобург и Гота, чиито части са разделени от значителна територия, принадлежаща на Кралство Саксония.“ Но всъщност основно застъпени са династичните връзки на британския кралски двор с немските благороднически фамилии, а Дейвис цитира изключително интересни детайли, които наглед звучат като сапунена опера, ако не засягаха управлението на цели държави и народи. В крайна сметка „Към средата на XIX век името Сакс-Кобург добива континентални измерения. Повечето от деветте деца на Алберт и Виктория сключват бракове с водещите кралски фамилии на Европа. Те и потомството им заемат троновете не само на Британската империя, но и на Германия, Русия, Норвегия, Испания, Румъния и България.“ По-късно историята обръща тези клонове едни срещу други (ще припомня за кой ли път книгата „Тримата императори“ на Миранда Картър), като особено интересно е как от британския клон на фамилията „подемат сложна стратегия, включваща правни трикове, управление на имиджа и историческа пропаганда. Те многократно променят името си чрез прокламации и актове на парламента, успешно прикривайки факта, че сватбата на бъдещата кралица Елизабет II и принц Филип през 1947 г., представена като Уиндзор-Маунтбатън, всъщност е бракосъчетание между Сакс-Кобург-Гота и Шлезвиг-Холщайн-Зондербург-Глюксбург.“ Дейвис е дяволито саркастичен:

Същевременно кралските особи усъвършенстват английския си акцент, участват в патриотични и благотворителни дейности, не говорят немски на публични места, отклоняват неудобните въпроси, избягват германските си роднини и водят продължителна кампания на ловки генеалогични жонглирания. Повечето от техните поданици не знаят, че лейди Даяна Спенсър (1961–1997) е първият човек с предимно английски произход, доближавал британския трон за цялата му 300-годишна история.

Особено интересна ми беше историята на „Черна гора. Кралството на черната планина (1910–1918 г.)“, по-миналата година ходих в Котор и бях искрено впечатлен от държавата им. Дейвис описва със симпатия черногорците: „Черногорското общество е организирано около традиционна система от племена или кланове, които водят борба срещу османското господство от XVI век нататък. Те не признават чужда власт и се съпротивляват на данъчното облагане. Култивират също неподражаемия черногорски кодекс на честта, обобщен с лозунга Čojstvo i Junaštvo („Мъжество и героизъм“), който характеризира идеалите на един войнствен народ. Вендетите и враждите са неразделна част от начина им на живот“. Което води до следния интересен куриоз:

През февруари 1904 г. избухва руско-японският конфликт в Далечния изток и принц Никола се чувства длъжен да обяви война на Япония в подкрепа на цар Николай II. Няколкостотин черногорци отпътуват за Манджурия, за да участват в сраженията. Сред тях е кръщелникът на княза, д-р Анто Гвозденович (1853–1935), който се издига до генералски чин в руската, а по-късно и във френската армия. След спиране на боевете така и не са предприети стъпки за прекратяване на състоянието на война между Черна гора и Япония.

Но историята, която следва, е много по-трагична, проследено в детайли как непосредствено след края на Първата световна война сърбите се възползват от хаоса и брутално окупират страната, докато „кралят и правителството са в чужбина, без независима войска и администрация, а влиянието на техните поддръжници извън Цетине е минимално'“. Дейвис цитира друг историк, който пише: „Така, под окупацията на сръбските войски, едно народно събрание, съставено само от хора с удобни възгледи, гласува набързо за сваляне на своя крал и за обединение със Сърбия“. А насилието тепърва се развихря, не ми се цитират подробностите, в тая част на Балканите сякаш другояче не може. Дейвис е недвусмислен и думите му резонират с нашето съвремие: „При Черна гора става дума не само за гибелта на една държава вследствие на измама и насилие, но и за безучастността на международната общност. Страната е член на Антантата по време на войната и е все още цяла в края на бойните действия. Дали съществуването ѝ е официално прекратено с решенията на Парижката мирна конференция, е предмет на дебат. По една или друга причина съдбата на Черна гора напълно изпада от международния дневен ред.“

Като куриоз сред книгата стои кратката глава „Карпатска Украйна. Републиката за един ден (15 март 1939 г.)“, чиято неслучила се история е светкавично пресечена от унгарски сили с позволението на германците.

Предпоследната глава е „Ейре. Отстъплението на короната (от 1916 г. насам)“. Дейвис започва с това, че „официалната ирландска версия за историята на страната се дели на три периода. Първият обхваща „Епохата на древната келтска свобода“ – две или три хилядолетия, простиращи се от праисторията до XII век. Следва „Епохата на чуждото господство“ (1171–1916), а след нея „Епохата на националното освобождение“, която продължава и до днес (освобождението се оценява като незавършено, защото територията на републиката все още не включва целия остров Ирландия). Съвременните учени може да отхвърлят тази схема като политически мотивирана и „архаична“ на фона на техните собствени изследвания; но учените рядко имат крайната дума в която и да било държавна политика.“ Последователно той се спира на хронологията на тежкия конфликт, който до наши дни разкъсва острова, като неизбежно започва с Великденското въстание от 1916 г., пише за гражданската война, която продължава до пролетта на 1923 г., неспокойното примирие след това и частичния успех на републиканеца Де Валера, който 33 години се бори, за да получи мечтаното след Втората световна война, когато англичаните стават свидетели на рухването на империята си. Един интересен куриоз си заслужава цитата според мен:

През 1962 г. излиза наяве друга смущаваща правна аномалия. В Уестминстър откриват, че оригиналният Закон за короната на Ирландия (1542) все още е в сила. Той е оставен недокоснат през 1801 г., когато се предполага, че Кралство Ирландия е премахнато; и отново през 1921–1922 г., когато Ирландската свободна държава се отделя от Обединеното кралство. Законът на Хенри VIII постановява, наред с други неща, че всички наследници и приемници на династията Тюдор са „крале на Ирландия завинаги“. Последиците са сериозни, защото Елизабет II наистина принадлежи към наследниците и приемниците на Хенри VIII, така че по право, ако не и чрез коронация, все още е кралица на Ирландия. Законът е незабавно отменен.

Дейвис проследява развихрянето на насилието, използването на терористични тактики, а в края сумира с думите: „Джеймс Джойс завършва своя роман „Одисей“ през 1922 г. – същата година, в която е провъзгласена Ирландската свободна държава. Един от героите му казва: „Историята е кошмар, от който се опитвам да се събудя“.“ И допълва разсъжденията си в посока това, че разпадът на Обединеното кралство е неминуем (макар и неясно кога ще се случи), защото „изчерпателно проучване на стълбовете, върху които се градят британската мощ и престиж – като се започне от монархията, кралския флот и империята и се стигне до протестантството, индустриалната революция, парламента и фунта стерлинг, – показва, че всички те без изключение са в упадък.“

Финалните акорди на този исторически опус всъщност май са погрешни – Дейвис пише за „CCCP. Върховният номер с изчезването (1924–1991 г.)“, но по време на излизането на книгата, 2011 г., не е предвиждал, че тоталитарният мастодонт или поне стремежът към неговото възкресение ще са отново живи само броени години по-късно. Ученият проследява историята на Съветския съюз през призмата на най-малката от петнадесетте републики на Съветския съюз, а именно Естония. С много симпатия той описва Талин в наши дни, пише, че „посетителите на Естония скоро се сблъскват със силната привързаност към народната култура и с усещането, че земята и хората са едно. Народ, който съществува векове наред на ръба на цивилизацията и няма друго име за себе си освен maarahvas, което означава „местни жители“, неизбежно остава дълбоко белязан от борбата за оцеляване и идентичност.“

Историята на СССР, изненадващо за мнозина, както пише Дейвис, не започва през 1917, а чак на 1 януари 1924 г. Преди неговата поява „руснаците са най-голямата от седемдесетте националности в царската империя“, а „естонците са една от най-малките. Подобно на финландците, те прекарват по-голямата част от съвременната си история в политическата сфера на Швеция.“ Дейвис се спира последователно на Октомврийската революция, войната срещу Полша през 1920 г., както и възвръщането на контрола върху повечето бивши територии на Руската империя. Той посочва, че „по време на Втората световна война Естония попада в зона, последователно окупирана от Съветите и от нацистите. Произтичащите бедствия се множат от факта, че тя лежи близо до германо-съветската фронтова линия цели три години“, а след войната „съставът на населението ѝ е различен. Евреите са унищожени, германците са прогонени или избити, а на тяхно място са дошли множество руски заселници.“ Но нищо от това не променя решимостта на естонците да се освободят, на което особен символ става „Балтийската верига“ – събитието от 23 август 1989 г., когато два милиона души се улавят за ръце през териториите на цяла Естония, Латвия и Литва.“ В края на тази глава Дейвис цитира ония злокобни думи на Путин, че разпадането на Съюза било „най-голямата геополитическа катастрофа на века“, и пише наивно: „Путин вероятно споделя със своите сънародници и силното чувство на недоумение как всъщност е дошло голямото бедствие. В един миг Съветският съюз е там, а в следващия вече го няма. Противно на всички усилия на своите поддръжници и пазители, той извършва върховния „номер с изчезването“ в световната история.“ А от наша гледна точка –  номерът да се появи отново от нищото, е със сигурност всичко друго, но не и върховен.

В края на „Изчезнали кралства. Възходът и упадъкът на държави и народи“ Норман Дейвис прави кратък анализ на различните причини за изчезването на държави и понякога на цели народи, като няма как сред многобройните примери да не открием паралели с наши дни. Той пише, че „държавите са най-уязвими в ранните дни на своето съществуване, а лешоядите започват да се реят над главите им още щом поемат първата си глътка въздух“, но много по-важно е прозрението, че старата Европа е още тук, върху нея е съградена съвременната, и ако не познаваме това наследство, няма да разберем много от настоящето в дълбочина.