Сюжетите за пътуване във времето винаги носят очарование, както и приятна доза несигурност какво би могло да се случи – защото в крайна сметка всичко е поправимо или доразрушимо на друг етап. „Изгубени във времето“ на А. Дж. Ридъл ме привлече с идеята осъдени престъпници да бъдат изпращани в миналото при динозаврите като наказание, и всъщност очаквах приключенска книга за оцеляване там, малко „Юрски парк“ (моето първо издание така се казваше) на Майкъл Крайтън, но пренесено в онази среда, която Стив Брусати така величествено описва във „Възход и падение на динозаврите“. Но се оказа, че книгата върви в напълно различна посока.
Всичко начева с едно престъпление – една жена е убита, а тя е член на малкия, някога сплотен, а сега раздиран от противоречия, екип гении, който е изобретил лелеяната машина на времето. В началото не знаем много за нея, освен че се използва изключително и само да изпраща най-опасните престъпници от целия свят в далечното минало при динозаврите, така че Земята в близкото бъдеще да е по-мирно и спокойно място. Вината за убийството е хвърлена върху друг член на екипа – доктор Сам Андерсон, както и върху дъщеря му, които последни предния ден са посетили жертвата. А някой си дава труд да нагласи нещата така, че да предупреди тайно учения, че ако не се признае за виновен, ще унищожи живота на дъщеря си. Той приема тази саможертва и е изпратен 200 милиона години назад, за което получава поне бегла подготовка по оцеляване – но нищо не може да го подготви за това да срещне друг човек. Формално всички „пътници“ са прехвърляни сред необозримо много години и това не изглежда като случайност. И всъщност не е.
В настоящето дъщерята на Сам, Аделин, започва да търси отговори на въпросите си, измъчвана от загубата на баща си. Една след друга тайни започват да излизат наяве, а тя самата се оказва част от план, по-причудлив от самото съществуване на машина на времето. И на свой ред се превръща в темпорална пътешественичка, но със съвсем различна цел и намерения. Светът не е готов за следващата голяма промяна, която е станал възможна, a на един усамотен остров се готви от странен по-странен заговор.
Струва ми се, че А. Дж. Ридъл стъпва отчасти на известния филм „Специален доклад“ (който пък е базиран на разказ на Филип К. Дик), но в по-голяма степен паралел открих с „22 ноември 1963“ на Стивън Кинг. Истинската завръзка в книгата изобщо не е пътуването във времето, още по-малко динозаврите, на тази линия са отделени пренебрежимо малък брой страници, а основното е как е създадена машината на времето и нейната още по-интересна наследничка. Ридъл е вкарал една сериозна изненада в действието, което в крайна сметка оплита сюжета достатъчно, за да те накара да дочетеш книгата, но за мен лично чисто литературно този роман издиша, стилът е опростен до крайност и му липсва живец, няма дори средна стилова плътност и умение да се създават интригуващи герои, за които да ти пука. Мога да направя препратка към друг автор на такъв тип научнофантастични трилъри – Блейк Крауч, който определено ми допадна повече с „Променлива реалност“ и „Тъмна материя“.
От същия жанр
