Еха, 11 години. Толкова минаха от началото на тази поредица – през 2012 г. излезе „Сплавта на закона“, която даде изненадващо забавно ново начало след края на Мъглородната трилогия, последваха я „Отсенки от себе си“ и „Оковите на скръбта“ през 2017 и 2018 г. и чак сега, пет години по-късно, дойде и мащбният завършек с „Изгубеният метал“. Много приключения вече се бяха вихрили в тоя свят, много загадки бяха разкрити, но и нови поставени – по привичен маниер Брандън Сандерсън разиграва чудесно картите си, винаги успява да подготви и поднесе в подходящ момент нови и нови изненади, а чудесната магическа система на тази поредица позволява наистина шеметни бойни сцени. Но най-важното определено са запомнящите се и наистина интересни герои, които претърпяха динамични промени през немалкото досегашни страници.
Не съм сигурен колко от сюжета на книгата е редно да разкрия, събитията са тясно навързани с тези от предишните книги, а дори една от най-големите тайни се оказва непосредствено следствие от началото на първата книга, хубаво е, че съм писал за тях и можех да си припомня как точно се развиваха нещата. Уакслий Ладриан е вече много сериозен човек, който има малко общо с онзи хаотичен правосъдник от началото – и вече е отминало времето, когато можеше да прави каквото си иска, сега му се налага да се занимава с презряната от него политика. А там битките са с още по-висока стойност, защото мирът в Басейна е адски крехък и на хоризонта се мержелее унищожителна война, за която някои явно се готвят отдавна с помощта на шепнещ в ушите им глас от небето. Неговият приятел Уейн всъщност не се е променил – вън от това, че има доста повече тайни, за които дори най-близките му приятели не подозират. Много опасни дейности са скрити под земята и е крайно нужно някой да слезе там с риск да не му допадне никак това, което ще открие. Още повече е нужно всички тези герои, минали през толкова изпитания, да приемат своята съдба, да покажат, че са научили уроците си и че могат да си спасят пак и пак животите сред всички опасности, които ги заобикалят.
Знам, увъртам го. Нарочно е. Не мога да засегна какво наистина се случва – мога само да ви кажа, че в „Изгубеният метал“ Сандерсън дава задоволителен отговор на всички натрупани загадки, позволява на всичките си персонажи да покажат какво са научили за тази книги, написал е цял куп смайващи бойни сцени с множество обрати, а не по-малко интересно е как изследва божествеността и нейните ограничения. А най-интересни са препратките, които прави към други светове от споделената вселена на романите му (като магнум опуса му „Летописите на Светлината на Бурята“), и дори появата на хора именно от тях, които са загрижени за живота на тази твърде многострадална планета. И в крайна сметка един бог иска да се въздигне на тази планета – и неговата самоличност със сигурност ще да ви изненада. Единственото, което не ми допадна, е появата на нови и нови странни метали с невероятни способности, просто дойдоха в повече в един момент, но цялата поредица си вървеше едно такова драматично металургично от самото начало.
И да, това е край. Но и при края на първата трилогия си мислех така. Така че – каквото Брандън реши, доказал е, че може да развива шеметно историите си в нови и нови посоки.
