Хората нямат нужда от истина, те имат нужда от легенди.
Любимият Ерик-Еманюел Шмит – ще се позова само на „Папагалите от площад Арецо“, „Не)възможният Адолф“ и „Отмъщението на прошката“ – се е впуснал в грандиозно начинание, а именно да напише в осем книги романизирана история на света през образа на един-единствен герой, дарен с безсмъртие. Поредицата „Пътуване през времето“ започва именно тук, с „Изгубеният рай“, в който за първи път срещаме Ноам. Той се буди сред съвремието ни, оглежда се и никак не харесва това, което вижда – и сяда да напише своята хилядолетна история, като пътем се оказва въвлечен и в грандиозен заговор, който, подозирам, по малко ще се развива в следващите книги и ще е кулминацията на поредицата.
Слепи сме за света, защото сами се ослепяваме. Глухи сме за света, защото сами себе си оглушаваме. Съзерцанието ни спасява, защото ни връща към света.
Шмит ни връща в неолита, където неговият герой е простодушен момък, син на властен старейшина, който умее да се грижи за своите и да ги защитава от набезите на Ловците, скитащи номади, които застрашават живота и притежанията на уседналото население. През погледа на Ноам се разкрива един свят, живеещ в хармония с природата, но и изпълнен с много труд, изпитания и загуби. Спокойният живот на Ноам е нарушен по най-старата причина на света – голяма любов и нейната загуба, и момчето се оказва беглец сред дивото, където среща неочакван съюзник, който ще го поведе към истините за света, в който досега е живял като слепец. Както се досещате от името на героя, неминуемо историята ще прелее към мита за всемирния потоп, който става и отправна точка на чудодейното безсмъртие на героя. Неговите премеждия се редуват в добре обмислена последователност, а красивият език на Шмит оживява една полуисторическа-полумитологична епоха, като редките бележки под линия всъщност подсказват колко много научни трудове са залегнали в неговото повествование.
„Изгубеният рай“ е обяснение в любов към природата и към изгубеното естествено място на човек сред нея. По някакъв странен начин ми напомняше на първи том на „Синовете на Великата мечка“, където същият тип герой, младо момче, син на вожд, трябва да оцелява далеч от племето си. Но тук Шмит влага и много други пластове – разбира се, една помитаща любов, каквато този автор така добре умее да описва, отношенията между бащите и синовете, предаването на властта, преминаването от номадство към уседналост, развиването на занаятите и специализацията, появата изобщо на социално разслоение като първа стъпка към цивилизацията. Определено много обещаващо начало на крайно амбициозен замисъл, напомня ми на това, което прави Борис Акунин за руската история (вж. “Огненият пръст”, „Звезда на челото“ и „Знакът на Каин“), но прицелът на Шмит е много по-мащабен – в общочовешката история. А в настоящето се занимава с нейния гибелен край, само това ще издам.
