След като преди дни приключих със слушането на „Изгубеният свят“ на Артър Конан Дойл, си беше редно да продължа с модерния му съименник: „Изгубеният свят“ на Майкъл Крайтън, продължението на толкова любимата „Джурасик парк“, което по крайно неясни причини така и не бях чел досега.
Както всеки приключенски трилър с марката „Крайтън“, и този се развива светкавично – а след като видимо е съграден върху схемата на първия, то в самото действие няма какво да изненада. Конфигурацията от участващи лица е леко променена, този път лудият по динозаври богаташ по съвместителство е и многознайкото-палеонтолог. Той е убеден, че някъде по планетата още има динозаври, та дори и само като следствие от провален опит за тяхното съживяване, за който се носят слухове тук-таме. И се оказва прав, разбира се, след като открива мръсната тайна на „ИнДжен“ – още един остров за създаване на изчезнали зверове, който след зрелищния провал на Исла Нублар е изоставен (това не го разбрах баш, как изоставяш цял остров с динозаври на него ей така?!). И там се е формирала екосистема от праисторията – и отново има кой да иска да открадне генетичните тайни на динозаврите, за да ги използва за користни цели. И пак има кой да ги спре, включително дежурните две хлапета и красивата мадама, които да внасят колорит в действието.
Разбира се, отчитам това, че четох първата книга като дете – и затова си я обичам и винаги ще я обичам. Втората я прочетох сега и макар да ме забавлява искрено, само за ден я прочетох, всъщност я приемам просто като повторение на първия роман с леки корекции: като умилителния образ на родителската двойка тиранозаври или странния опит да се подмени изцяло поведението на рапторите. В първата книга ясно се описваше колко грижливи родители са в тайното им гнездо, а във втората внезапно решиха да ги опишат като конкуриращи се безмилостно помежду си хищници. Иначе чудодейно оцелелият Малкълм все така философства, докато е ранен и се грижат за него, възкресението му не го е променило и на йота. Харесаха ми намигванията към класиката на Дойл – промъкнаха се и Джон Рокстън, и Чаланджър, сигурно и нещо друго съм изпуснал.
В крайна сметка в бъдеще със сигурност ще си препрочитам пак и пак „Джурастик парк“, но „Изгубеният свят“ едва ли.