Никога не съм разбирал защо се говори изобщо за християнство, след като то се проповядва в толкова различни варианти от десетки и стотици големи (католицизъм, православие, протестанство) и малки (мормони, Свидетели на Йехова, адвентисти и какви ли още не) секти. Пълна мешаница от антагонисти, всеки от които претендира за монопол върху върховната, неоспорима (разбира се, недоказуема и непознаваема по рационален път) Истина и жадува налагане на собствените си ОКР-та като единствен правилен начин на живот на тая планета. Помежду си те се мразят и взаимно се отричат, а същевременно техните паства също копират подобно поведение като нормално, дори и да противоречи на собствените им канони. Но както казва самият Барт Ърман: „Ние сме склонни да спорим най-често и най-разпалено с онези, чието мнение е най-близко до нашето.“
В „Изгубените християнства“ Ърман се връща към I-IV век, за да (пре)открие… същото нещо. Векове наред се водят войни между различни християнски групи, всяка от които е убедена, че е преносител на автентичното и свещено послание на Иисус – и, разбира се, че всички други са греховни еретици, които заслужават най-тежко наказание, ако не в този, поне на другия свят. Ърман казва: „Както историците са осъзнали, през първите три века от съществуването на християнството обредите и вярванията на хората, наричащи себе си християни, са толкова различни, че в сравнение с тях различията между римокатолиците, т.нар. „примитивни“ баптисти и адвентистите от седмия ден направо бледнеят.“
Всичко това обаче не е много известно, едно на ръка, защото вярващите по принцип не обичат да четат нищичко, което не съвпада с вижданията им, второ, защото победителите от тези мащабни конфликти са успели да заличат почти всички следи и чак откритите през XX век древни ръкописи хвърлят светлина върху този толкова важен период.
На практика обаче всички форми на съвременното християнство, независимо дали те го признават, или не, произхождат от една-единствена форма на християнството, която излиза победител от конфликтите през ІІ и ІІІ в. Тази единствена негова форма решава коя е „правилната“ християнска перспектива; тя преценява кой може да упражнява власт над християнската вяра и обреди и пак тя определя кои форми на християнството да бъдат маргинализирани, изключени, унищожени. Тя решава и кои книги да бъдат канонизирани в Свещеното писание, и кои да бъдат изключени като „еретически“, проповядващи лъжовни идеи.
Барт Ърман е безукорен в своето изследване – започвайки от обстойно изследване и описване на достъпните ръкописи, той преминава към изследване на най-важните „ереси“, които реално са абсолютно равностойни по произход на по-късните „победители“, разчепква техните писания и следите, които са останали от борбите в Новия завет. Още по-интересното е, че той развива накратко и разсъждения в посока какво би станало, ако някоя друга от християнските групи бе спечелила битката, но в общи линии изводът му е, че всяка от тях е имала липса на нещо, за да стане масова и да завладее Римската империя отвътре. Едни се придържат тясно към еврейските си корени, други пък се откъсват от тях и това ги прави твърде нови, за да се харесат на обръгналите и доста толерантни към всички богове римляни – но и които не приемат някой да се прави на голяма работа и да отрича агресивно целия им пъстър пантеон.
Фактите сочат, че в началото на ІV в. християните са съставлявали някъде между 5 до 7% от населението (вече до голяма степен хомогенизирани в канонично отношение след брутална разправа с всички различни виждания) и чак след като Константин фаворизира църквата, обръщането става масово – тоест чисто политическо и угодно на конюнктурата решение. Към края на века християнството е религията на половината империя, като постепенно извоюва монопола си. Но на каква цена идва тази победа – точно това е в основата на „Изгубените християнства“.
Ще посоча само някои ключови изводи на книгата, защото да ви представям и обосновката е прекалено, Ърман е много прецизен в изказа си и преразказването само би наранило систематичността на текста.
Авторът показва, че почти всички всички „изгубени“ писания на ранните християни са фалшификации, като, разбира се, същото важи за почти всички евангелия, деяния, послания и откровения – фалшификации под името на прочути апостоли и техните придружители.
Не разполагаме с „оригиналите“ на нито една книга, залегнала впоследствие в Новия завет и дори не разполагаме с нито една християнска книга от античността. Имаме единствено копия на оригиналите или, за да сме по-точни, копия, направени от копия на копия на копия на оригиналите. Повечето от достигналите до нас копия са правени стотици години по-късно от самите оригинали.
Но дори и относително пълните ръкописи от около 200 г.не са цялостно запазени. Страници и цели книги са загубени. И наистина, чак през ІV в., почти триста години след написването на Новия завет, започваме да намираме пълни ръкописи с всичките му книги.
След ІV и V в. копия на Новия завет започват да се срещат все по-често. Броят на откритите новозаветни ръкописи е наистина впечатляващ. Понастоящем знаем почти 5400 старогръцки копия от всички части на Новия завет, вариращи от миниатюрни парченца с по един-два стиха, които се побират на дланта до дебели томове, съдържащи всичките 27 книги, подвързани заедно.Трябва да подчертая, че въпросът с променянето на текста по време на преписването не е просто научна спекулация. Ние знаем, че са правени промени, защото можем да съпоставим тези 5400 копия едно с друго. Изумителното е, че когато го направим виждаме, че няма дори и две копия (с изключение на най-малките фрагменти), чийто текст напълно да съвпада. За това може да има само една причина. Никой не знае със сигурност колко често са правени промени, защото никой все още не е успял да преброи всичките разлики във всичките ръкописи. Според някои приблизителни оценки броят им е около 200 000, според други – 300 000 и повече. Може би най-просто е да изразим тези числа в сравнителни термини: в ръкописите има повече разлики, отколкото е броят на думите в Новия завет.
Още и още „ереси“ излизат от ръкописите, някои „опасни“ примерно с това, че позволяват на жени да водят служби и да бъдат ръкополагани – нещо, което мизогеничните отци на църквата са се погрижили да осуетят, иначе историята на християнството щеше да бъде съвсем различна, мисля си, и поне малко по-нежна и красива. Евангелието на Петър пък е загубено, но има доказателства, че е използвано масово в някои клонове на църквата. Картината, която още личи дори и в каноничния Нов завет, е, че християнските лидери атакуват повече единоверците си, които се осмеляват да вярват в нещо малко по-различно от тях, нежели абсолютно чуждите езичници или евреите.
Всяка църква, основана от Павел, изглежда е обхваната от смут. Посланията му са именно с цел да решат проблемите. Писмата са изпъстрени със сурово и прямо противопоставяне на тези лъжеучители. Но е важно да се отбележи, че тези са християнски лъжеучители, намиращи се в Павловите църкви. Читателите понякога пропускат да отчетат импликацията: Тези лъжеучители са се смятали за продължители на същата християнска традиция, като тази на Павел, разкривали са значението на благовестието, разяснявали са по-подробно какво учи Павел, докато кръстосва градовете да обръща хората към християнската вяра. Павел обаче ги вижда като стоящи над и срещу евангелското послание и ги атакува с ярост, надхвърляща всичко, което някога е казвал за езичниците или евреите.
Нека го кажа пак, защото и Ърман набляга на това – няма ереси, нито оригинално учение, което е изопачено. Имаме съперничещи си групи, всяка от които счита всички останали за еретици – и чак след като една от тях побеждава, пренаписва историята по свой вкус. Куриозното е, че това довежда до абсурди, като например при някои от групите гностици, които са били аскети и са вярвали, че трябва да наказват тялото си, а развихрилото се въображение на (очевидно сексуално фрустрирани) християнски апологети им вменяват участие в оргии, сексуални перверзии и всякакви такива лични свои мечтания.
В някои райони на древния християнски свят това, което впоследствие бива наречено „ерес“, всъщност е било най-ранната и принципна форма на християнство. В други райони възгледи, впоследствие осъдени като еретически, са съществували съвместно с възгледи, приети по-късно от цялата църква, като повечето вярващи не са чертали никакви твърди и ясни демаркационни линии помежду си. В това отношение „ортодоксална група“, в смисъл на унифицирана група, проводник на апостолската доктрина, приета от болшинството християни навсякъде по света, просто не е съществувала през ІІ и ІІІ в. Нито пък „ересите“ са вторично произтекли от оригиналното учение чрез примесване с еврейски идеи или езическа философия. Религиозни схващания, които впоследствие са били определени като ортодоксални или еретически, са били конкуриращи се интерпретации на християнството и групите, които са ги споделяли са били разпръснати из цялата Римска империя. В крайна сметка една от тези групи се налага като доминираща, успява да привлече повече последователи от всички други групи и се обявява за изповядваща правата вяра. След като си осигуряват победата, те вече могат да се нарекат „ортодоксални“ и да маргинализират останалите групи като еретически. След това пренаписват историята на конфликта, като правят всичко да изглежда така, че техните възгледи и хората, които са ги споделяли, още от апостолски времена и нататък, винаги са били мнозинство.
Много е важно да се отбележи и колко важно е писаното слово за християнските групи, нещо ново за времето си.
Но може и да е нещо повече, защото изглежда, че повечето – а вероятно и всичките – групи на ранното християнство са отдавали силно значение на текстовете и са използвали литературата като ключов елемент във върлуващите конфликти, като членове на една група са писали полемически трактати, за да атакуват своите опоненти, фалшифицирали са документи и са ги представяли като апостолски, за да узаконят собствените си възгледи, фалшифицирали са вече циркулиращи текстове, за да ги направят по-приемливи за собствените им цели и са събирали в единен сборник различни писания, като свещени текстове в подкрепа на собствените им перспективи. Битката за новообърнати християни е била в известен смисъл битка върху текстове и протоортодоксалната страна печели първата битка чрез спечелването на втората. Един от резултатите е канонизирането на 27-те книги, които сега съставляват Новия завет.
Не съмо създаването на нови текстове, приписвани на апостоли, но и фалшифицирането на вече съществуващи текстове тече масово, защото те са важно оръжие за борба със съперниците:
Той включва създаването не на „нови“ (т.е. фалшиви) документи, подписани като апостолски, а фалшифицирането на вече съществуващи текстове, т.е. промени в думите на документи, смятани за свещени, за да звучат по-силно срещу „фалшивите“ учения и по-ясно да подкрепят „правилните“. Още веднъж: това е стратегия, достъпна за всички страни в конфликта и има достатъчно доказателства, че те наистина са я използвали. Със сигурност е ясно, че всички страни са били обвинявани в подправянето на текстове, за да казват това, което на тях им се иска.
Дори четирите официални евангелия всъщност са просто приписани на близки на Иисус.
Четирите евангелия, които в крайна сметка залягат в Новия завет например, всичките са анонимни, написани в трето лице за Иисус и неговите спътници. Никое от тях не съдържа разказ в първо лице („Един ден, когато Иисус и аз отидохме в Капернаум…“) и никое не твърди, че е писано от личен свидетел или познат на личен свидетел. Защо тогава ги наричаме евангелия на Матей, Марко, Лука и Йоан? Защото някъде през ІІ в., когато протоортодоксите осъзнават необходимостта от апостолски авторитети, те приписват тези евангелия на апостолите (Матей и Йоан) и близките им съратници (Марко, секретар на Петър и Йоан, спътникът на Павел в пътуванията му). Повечето учени днес са изоставили тези идентификации и съзнават, че книгите са написани от някои добре образовани, но инак неизвестни гръцкоговорящи (и пишещи) християни през втората половина на І в.
Мога да пиша още много, но няма как да обхвана дори малка част от знанията, сбрани в тази книга. Барт Ърман е страхотен ерудит и скоро ще гледам да прочета както „Да предаваш словата на Иисус“, така и да се надявам, че ще бъде преведена „Did Jesus Exist“.
От същите жанрове
