След „Баскервилското куче“ реших да си остана при Артър Конан Дойл, но да поема в друга посока – към любимата „Изгубеният свят“, която като дете неуморно препрочитах пак и пак, а всъщност за последен път прочетох преди цели десет години. Тогава писах за нея в блога и споделих куриозния спомен, че в моето копие на книгата липсваха последните страници и всъщност доста по-късно научих как фактически завършва експедицията – по-конкретно финалната сцена пред изумената публика ми липсваше, както и любовното разочарование за любимия ни журналист Едуард Малоун.
Сега… няма да седна да споделям за какво се разказва в тази книга, всеки трябва да я е чел в един или друг момент, ще споделя само какво ми направи впечатление този път, докато я слушах. Изваждам огромното встъпление – реално самото приключение на праисторическото плато заема твърде малка част от книгата, по-голямата е отделена на встъпителните глави и продължителното пътуване към него. Когато човек се заслуша с други уши, чува и нещата, които са му убягвали, като пропилия цялата книга расизъм за по-висши и по-нисши раси, както и лековатото решение да се помогне на хората да избият човекоподобните маймуни ей така, защото са били агресивни към пришълците… че какви да бъдат други. Изобщо нашите учени не се държат никак научному на платото, точно обратното, те са там като завоеватели и не е случайно как завършва книгата – с желанието на Джон Рокстън да поведе нова, по-добре екипирана експедиция, с която вече окончателно да завоюва това, което не са успели първия път.
Или в крайна сметка вече не мога да чета/чуя „Изгубеният свят“ като вълнуващо приключение, за съжаление, автоматично диря в него свидетелство за времето си и царуващите тогава разбирания – в оня момент (книгата излиза точно преди Първата световна война) англичаните са още убедени, че светът им принадлежи, а до разпадането на империята им остават броени десетилетия. И самата Англия ще се превърне във вид обособена територия, където времето тече различно, останка от един изгубен свят…