Малко са хората по света, които са го променили така, както Бил Гейтс и неговата компания „Майкрософт“. Затова и очакванията към първия том на мемоарите му – „Изходен код. Моето начало“, са високи, има го и неизбежния въпрос по какво ще приличат и по какво ще се различават от например мащабната биография на Уолтър Айзъксън за другата голяма фигура от периода – Стив Джобс. И докато четях, вече знаех отговора – в смирението, с което Гейтс се отнася към своя успех. Историята тече плавно и интимно, наситена е с много лични детайли, самокритично отношение и видимо уважение към хората около него, дори тези, с които се налага да води битки. В тази книга Гейтс не пише като всемогъщ милиардер, който е постигнал всичко възможно, а като учудено от самия себе си момче, което стъпка по стъпка е преследвало мечтите си, а те са растяли заедно с технологиите около него.
Разказът на Гейтс не просто започва от детството му, а се разпростира спокойно и с много носталгия из него. Пред очите ни оживява една друга Америка, която няма общо с истеричността от последните години, а обичта към близките на автора пронизва всеки ред. Той разказва охотно за роднините си, ролята на баба му в семейството (както и страстта ѝ към игрите на карти), споделя какви ценности е получил в наследство и как са минавали и делниците, и празниците им. „Доколко техният пример е повлиял върху личното ми развитие, щеше да си проличи с времето, но като малък оставах предимно с впечатлението, че да си възрастен, означава да си зает. Родителите ми бяха много заети хора, също както и всичките им приятели“, пише Гейтс, като допълва: „Книгите бяха единственото нещо, за което родителите ми никога не се колебаеха да харчат пари.“ С много самоирония той пише за трудния си характер (към края споделя, че в наши дни вероятно би бил класифициран някъде по аутистичния спектър), за понякога лошото си отношение към близките си, както и за проблемите с ученето, които не са били лесно решими. Дори когато решава да положи изключителни усилия, пак търси начин да ги скрие, защото се срамува да бъде човек, който учи здраво, вместо да е например шегаджията на класа, в която роля се чувства доста по-удобно.
И до днес ме изумява колко много фактори е трябвало да се съчетаят, за да използвам компютър през 1968 г. Те включваха смелия залог на онези учители и родители, които ни предоставиха терминала, късмета, че хората бяха започнали да споделят изчислителен ресурс посредством телефонни линии, а също и решението на двама професори от Дартмут да създадат езика за програмиране BASIC – Beginner’s All-purpose Symbolic Instruction Code (Многоцелеви език от символни инструкции за начинаещи). По онова време той беше само на четири години и бе предназначен да позволи на учениците от нетехнически специалности да навлязат в компютърното програмиране.
Разбира се, истинската история започва, когато той получава възможност да работи за първи път на компютър, който се намира в Калифорния, а от училището му могат да се свързват с него по телефонна линия. „Дотогава си представях компютрите като големи кутии, управлявани от специалисти в университетски лаборатории, банкови трезори и други места, до които обикновените хора нямат достъп“, но ето че за него и неколцина съученици се появява златна възможност. „Програмирането изискваше набор от присъщи за мен качества като логическо разсъждаване и способност за продължителна концентрация. То подклаждаше и постоянната ми нужда да се доказвам“, споделя Гейтс, като описва и запознанството си малко по-голямо момче на име Пол Алън (за него малко по-натам споделя следното: „Аз също харесвах научната фантастика, но той живееше на диета, състояща се изцяло от Робърт Хайнлайн, Айзък Азимов, Франк Хърбърт, Рей Бредбъри, Филип Дик и други писатели от жанра“). С времето Гейтс и приятелите му получават достъп до други компютри (на единия са нужни като „маймуни с чукове“, евтина работна ръка за откриване на грешки), а децата просто не могат да се наситят на тази възможност: „…докато останалите възпитаници на „Лейксайд“ учеха, спортуваха, ходеха на църква или спяха, ние играехме безплатно на скъпия, мощен компютър.“ В един момент им хрумва дори да преравят боклука, за да вадят от него използваната от специалистите компютърна хартия с кодове, до които иначе нямат никакъв друг достъп. Така и създават прототип на доста сложна счетоводна програма, за което и получават известно признание, а като следствие тези находчиви ученици се оказват впрегнати в сложна и мъчна операция по дигитализиране на графика на занятията в училището:
Спомням си как веднъж заспах на машината за перфокарти, а когато се събудих, беше три сутринта и не знаех кой ден от седмицата е. Спомням си как друг учител ни предложи да се приберем вкъщи поне за малко, за да поздравим родителите си, които не сме виждали от дни.
Гейтс говори с много обич за своя приятел Кент, който загива по време на изкачване на планина: „Истината е, че по онова време – аз бях на шестнайсет – Кент вече бе оказал дълбоко влияние върху личността ми. Когато се запознахме, бях тринайсетгодишно хлапе с буден интелект и състезателна жилка, но без особени цели, като изключим победата в поредната игра. Кент ми даде насока и ми помогна да осъзная какъв искам да стана. Все още нямах отговор на този въпрос, но приятелството ни предопредели много от бъдещите ми избори.“ Именно на това приятелство той отдава и възможността изобщо да се сближи с Пол Алън:
Друго ценно наследство, което ми остана от приятелството с Кент, бе осъзнаването, че сътрудничеството ти помага да станеш по-добър. Покрай съвместната си работа Пол и аз изградихме партньорство, което щеше да дефинира остатъка от живота ни, макар тогава още да не го осъзнавахме. Всеки от нас внасяше в отношенията ни нещо, което липсваше на другия, и го вдъхновяваше да мисли по-мащабно.
Събитията след това вече не могат да бъдат спрени сякаш. Гейтс описва как с Пол си купуват първия чип Intel 8008 за 360 долара в брой и как осъзнават огромния потенциал на това малко чудо: „Изобретяването на микропроцесора щеше да се окаже най-значимото събитие и в собствения ми живот. Без него нямаше да има Microsoft.“ Редом с опитите да налучкат как точно да използват технологичните пробиви, Гейтс говори и за времето си в „Харвард“, борбата с висшата математика и в крайна сметка осъзнаването, че може би не е толкова умен, колкото си го е представял досега: „През по-голямата част от училищния си живот аз бях гледал на математиката като на най-чистата сфера на интелекта. Колкото и очевидно да звучи, едва в по-широката харвардска среда си дадох сметка, че въпреки вродения ми талант има и други, по-добри от мен. И двама от тях бяха сред най-близките ми приятели.“
Гейтс пише много за появата на компютъра Altair и неговия производител – компания на име MITS Inc., работата и проблемите с която всъщност дават истинския тласък на кариерата му. Забавно е, когато осъзнават, че всъщност гръмко оповестения евтин компютър всъщност дори не е завършен, а просто прототип:
Такава беше зората на революцията в персоналните компютри. Всички си проправяхме път с по малко преструвки.
От същите жанрове
