Изкопай два гроба, преди да поемеш по пътя на отмъщението

Романите на Мики Спилейн носят отличителен за времето си дух, както ясно си личи от сюжетите на „Аз, съдникът“ и „Бърз е е моят револвер“, и двата издадени в средата на миналия век. По-специфични са обстоятелствата около издадените му посмъртно романи, които по негова заръка Макс Алън Колинс (сам той криминален автор) създава от неговите незавършени и неиздавани материали. „Изкопай два гроба“ започва именно с негова бележка, в която обяснява какво е ползвал за написването на романа и как творбата се позиционира в хронологията с истории за коравия частен детектив Майк Хамър и неговата красива и смъртоносна колежка Велда.

Именно с нея е свързано началото на интригата – някой се опитва да убие майка ѝ и скоро става ясно, че на младини тя е била омъжена за свързан с мафията обирджия, който е пропял на властите и в замяна е получил закрила като свидетел. Историята е мътна и объркана, мафиотът е успял да се изхитри да умре няколко пъти, а като последно негово местонахождение е посочен Дриймленд Парк в Аризона, затворен комплекс за превърнали се в ключови свидетели много лоши момчета. Там те живеят оградени от бивши служители на реда, които ги защитават от бившите им съратници, които определено биха им светили маслото заради това, че са съдействали на властите. Един затвор без стени, в който би било наивно да се очаква тези типове да се превъзпитат – и това наистина не се случва ни най-малко.

Хамър и Велда трябва да влязат в това гнездо на оси и въпреки намеренията си да разследват тихо и незабелязано кой и защо иска да убие майката на момичето, оръжията скоро са извадени и започват да гърмят. Местният шериф трябва да действа твърдо, за да опази мира в своето малко и толкова странно късче от рая, но камъчето вече се е търкулнало и скоро ще се превърне в лавина от трупове и изненадващи сюжетни обрати, защото никой не е невинен в тази изначално покварена общност.

„Изкопай два гроба“ е кратка и ударна кримка в най-добрите традиции на жанра, изпълнена е със забавни лафове като „глас, грапав като коричка на рана“, а Хамър и неговата помощничка са обрисувани по съблазнително-агресивен начин, добре онагледяват класическите образи на корав мъжага с борсалино на главата и фатална красавица с ярко червило. Няма как да знам къде в тази история свършва Спилейн и започва Колинс, по-сериозните фенове на големия криминален автор ще да могат да провидят това, но за мен поне историята не изглеждаше съшита от различни кръпки, дори напротив, би ме подлъгала, че е издадена преди много десетилетия в едни други времена.