Когато човек бяга по овална писта или по пуст път, той няма реална цел. Поне не и такава, която напълно да оправдава усилието. Самото действие се превръща в цел. Не само че няма финална линия, а и самият ти я определяш. Каквото и удоволствие или ползи да извличаш от бягането, трябва да ги откриеш у себе си. Всичко опира до това как ще го формулираш, как ще убедиш себе си.
–
Подобно на книгите спортът дава усещането, че живеят нечий друг живот или че са част от победите на другите. И от техните поражения. Когато спортът е на висота, духът на феновете се слива с този на спортиста и в това сливане, в този преход се крие единението, за което говорят мистиците.
–
Започването на собствен бизнес беше единственото, което превръщаше другите житейски рискове – брака, Вегас, борбата с алигатори – в нещо сигурно. но се надявах, че когато фалирам – ако фалирам, – ще го направя бързо, така че да имам достатъчно време, достатъчно години, за да приложа на практика всички изстрадани поуки. Не обичах да си поставям цели, но тази цел проблясваще в съзнанието ми всеки ден, докато се превърна в мой вътрешен глас: Фалирай бързо.
–
Понякога, след наистина пречистващ смях оглеждах масата и ме връхлитаха емоции. Другарство, лоялност, благодарност. Дори любов. Безусловна любов. Но помня, че изпитвах и ужас, че бях събрал точно тези хора. Това бяха основоположниците на мултимилионна компания, която продаваше спортни обувки? Един парализиран мъж, двама болезнено затлъстели и един заклет пушач? Беше ободяващо да си дам сметка, че единственият човек в тази група, с когото имах най-много общи неща, беше… Джонсън. И все пак не можеше да се отрече. Докато всички останали се смееха и вдигаха шум, той оставаше здравомислещият, който си седи тихо в средата на масата и чете книга.
Обикновено започвам текстовете си с цитат от книгата, който дава някаква насока за нея. Но в случая не можах да избера кой от тези четири да е – всеки от тях е важна част от житейската философия на Фил Найт, създателя на Nike. И представя колко лична е тази книга, тотално различна от другите биографии и мемоари, които са съсредоточени в корпоративни битки и победи във финансовата сфера. „Изкуството на победата“ е книга за бягането и за постоянното рискуване на всичко. Найт ми звучи пределно откровен, а разказът му от първо лице тече леко и носи напред, все напред, към все по-усилващия се водовъртеж на големия бизнес – толкова далеч от багажника на колата, пълен с маратонки Tiger, откъдето започва. Имах и чисто личен мотив да чета тази книга – в моето семейство волейболът е на огромна почит и като дете слушах историите на баща ми, за когото да играе с маратонки Tiger или Asics бе въпрос на чест. Това се предаде на мен и брат ми и веднага щом започнахме да си изкарваме сами парите, едни от първите спестявания бяха насочени към такива маратонки – форма на семейна лоялност, на връзка с детството, минало изцяло под диктовката на спорта, с тренировки, с пътуванията по мачове и т.н. В тази книга обаче Onitsuka, японските производители на Tiger и Asics, не са „добрите“ – но пък дават солиден тласък на живота на Найт, този младеж с огромни мечти.
След училище Найт решава да поеме на дълго пътешествие, но още на първата спирка – Хонолулу, се препъва и остава, прекалено привлекателно е за млад човек. Заема се да продава енциклопедии. Проблемът е, че хич не го бива в това… „да продавам енциклопедии, които в Хавай бяха почти толкова популярни, колкото и комарите и жителите на континента, беше истинско мъчение.“ Той продължава към набелязаната цел – да внася непопулярните тогава маратонки в САЩ – и си урежда среща в Япония с Onitsuka, известен производител на маратонките Tiger (по-късно и любимите ми Asics). Класически момент във всеки филм – подготовката за тази съдбовна среща. Найт я описва дословно:
Почти цяла нощ се въртях върху килимчето, а на разсъмване станах уморен и се вгледах в измъченото и замъглено отражение в огледалото. След като се обръснах, облякох зеления си костюм Brooks Brothers и си казах няколко насърчителни думи.
Ти си способен. Уверен си. Можеш да го направиш.
Можеш да го НАПРАВИШ.
А после отидох на грешното място.
Въпреки объркването си и нуждата да измисли на място име на фирмата, която предлага, Blue Ribbon, Найт успява да убеди японците да му пратят известно количество стока, която той да пласира. И тук се намесва съдбата. Изключително място в живота на Найт заема треньорът му по бягане – легендарният Бил Бауърман, признат за най-добрия треньор по лека атлетика в САЩ, който сам прави или изменя обувките, с които тичат неговите подопечни. По-късно в книгата, когато треньорът вече е измислил купища нововъведения, които в наши дни са стандарт в спортните обувки, Фил го описва така:
Връщам се назад в годините и го виждам как се труди усилено в своята работилница, докато госпожа Бауърман старателно му помага, и настръхвам. Той беше Едисон в Менло Парк, Да Винчи във Флоренция, Тесла в Уордънклиф. Озарен от божествено вдъхновение. Питам се дали е е знаел, дали е имал представа, че той беше Дедал на маратонките, че твореше история, преобразуваше една индустрия, променяше начина, по който спортистите щяха да бягат, спират и скачат поколения напред.
Именно с него се свързва, когато първата пратка маратонки Tiger пристига от Япония. Найт отделя много място на техниката на бягане, на натоварването и нуждата от изследването на механиката на тичането – всичко, което в онези времена е почти непознато, а днес е превърдната в осребрявана в милиарди наука (и дяволски много маркетинг около нея). Двамата стават съдружници и си поделят фирмата 51:49 в полза на Найт. И се започва едно продаване на маратонки от багажници на коли, не е истина – безкрайно и безкрайно шофиране и предлагане на стока, която лекоатлетите наистина искат, а и самият Найт знае как да продава, защото вярва в нея – не като енциклопедиите. А това са други времена:
През 1965 г. бягането дори не беше спорт. Не беше нито популярно, нито непопулярно – просто съществуваше. Да излезеш да бягаш три мили бе нещо, което правеха ненормалните, вероятно за да изразходват маниакалната си енергия. Бягането за удоволствие, за тренировка, ендорфини или за по-добър и по-дълъг живот – това беше нещо нечувано.
В невъзможност да се издържа от бизнеса си, Найт започва и „нормална работа“ – в „Price Waterhouse“, счетоводна компания с най-разнообразни клиенти, където има възможност да се рови в реалното устройство на работещи фирми, да вижда кое работи и кое не. И да открива пак и пак, че липсата на капитал е това, което ги завлича към дъното. Той запомня добре този урок. Но цената е жестока:
Прекарвах шест дни седмично в „Price Waterhouse“, а рано сутрин, късно вечер и всеки уикенд работех в Blue Ribbon. Нямах приятели, не тренирах, не водех социален живот – и бях напълно доволен. Да, животът ми беше небалансиран, но пет пари не давах. Всъщност имах нужда от повече дисбаланс. Или от различен вид дисбаланс. Исках да посветя всяка минута от всеки ден на Blue Ribbon.
В крайна сметка се налага да напусне тази работа и да стане преподавател за малко, което пък му се отплаща със среща в любовта на живота му – Пенелъпи Паркс, за която има обаче отделено твърде малко място в книгата. Тя е вярната съпруга и майка на децата, която приема обсесията на мъжа си. В университета открива и учещата дизайн Каролин Дейвидсън, на която поръчва ново лого за компанията си – след много проекти и спорове се спират на логото, което всички познаваме. И ѝ плащат 35 долара за него 🙂 (в книгата го няма, но в Wikipedia пише, че през 1983 г. Найт подарява на Дейвидсън диамантен пръстен под формата на емблемата „swoosh“ и плик с акции на Nike с необявена стойност, за да изрази благодарността си.) Следва измислянето на името. Найт завършва така процеса:
– Какво реши? – попита ме Удъл в края на деня.
– Nike – смутолевих.
– Хм – каза той.
– Да, знам – отвърнах.
– Сигурно ще свикнем – добави.
Сигурно.
С годините вече е в голямата игра, но тепърва му предстоят битките, когато Onitsuka и той трябва да наложи собствената си марка Nike – този период е описан подробно и с много обич и тъга по хората, които са тогава около него. Но неудържимата му мотивация го гони напред и все напред.
Развивах нездравословна неприязън към Adidas. Или пък беше здравословна. Тази германска компания доминираше на пазара на обувки няколко десетилетия и притежаваше цялата арогантност на неоспорваното господство. Разбира се, възможно е те изобщо да не са били арогантни, а за да се мотивирам, е трябвало да ги възприемам като чудовище. Във всеки случай ги ненавиждах. Омръзна ми всеки ден да поглеждам нагоре и да виждам колко далече пред мен са. Не можех да понеса мисълта, че ми е отредено да го правя вечно.
Найт се бори постоянно с две неща – липсата на достатъчно кредит от банките и непрестанните закъснения на доставките от Япония. Въобще цялата книга е пропита с финансовите проблеми на Найт и хората около него – години и години те работят изцяло на кредит и независимо от постоянно увеличаващите се с изумителни проценти продажби, са все около и под нулата, защото влагат всичко в разширяване на доставките и продажбите. Не разбирам съвсем психологията и мотивацията на такъв екип, но е факт, че е сработило – за мнозина други със сигурност не е. Но книгата завършва с първото публично предлагане на Nike – през 1980 г., след което всеки от тези лудаци, вложил прекалено много години от живота си в сляп, смазващ труд без ясен изглед за успех, се оказва милионер. Там Найт слага края на своята история – защото след това фирмата вече не е негова (не че в постоянното съществуване на кредит е била изцяло негова, де).
„Изкуството на победата“ е една от най-вълнуващите автобиографии, които съм чел някога. Лична, страстна, изпълнена с отчаян и безумен труд на шепа лудаци, които искат да променят света – и успяват. Те не са технологични гении като Мъск, не са изумителни продавачи като Джобс – но са не по-малко отдадени от тях. И успяват. Минават през всичко възможно, за да постигнат своето. И тази книга си заслужава безспорно четене в тези времена на мрънкалници, които очакват да получат шансовете си наготово – Фил Найт доказва, че без обричане на живота на едно нещо е невъзможно. Не че и това е достатъчно – но понякога сработва. С Nike става. И лично съм им благодарен за онези бутонки 47.5 номер, които изровиха от един склад и ме направиха щастлив. Защото от началото до края на книгата правенето на клиентите щастливи с качествени обувки е най-важното.
От същите жанрове
