Писъкът прозвуча и тогава всичко се промени. Нещата се обърнаха. Сега продуцентът се превърна само в тяло. Отвори леко уста, сякаш имитира звука. Това беше отличителният белег на най-добрите жестове или коронни фрази. Като риболовна кукичка, те се забиваха в публиката и ставаха част от нея. Този писък беше паразит.
Първата ми среща с Чък Паланюк бе в едни допотопни предблогови времена, когато, очаквано, ме шокира с „Приспивна песен“. След това дойде най-популярната му, „Боен клуб“, но в сравнение с нея личните ми предпочитания определено клонят към „Оцелелият“, но задъжително трябва да се отбележат и „Призрачно“, и „Ненагледна моя“, и „Невидими изчадия“, като тук бих добавил и чудесния сборник “Make Something Up“. Всяка от книгите носи характерния отпечатък на този по-различен от всички писатели днес, поради което и издаването му у нас е достоен за адмирации подвиг – до една те изкривяват реалността, играят с вкоренените табута, с моралните граници, с агресията като естествена и не чак толкова скрита част от човешката природа. „Изобретяването на звука“ не прави изключение.
В центъра на сюжета е Мици, социопатична и талантлива създателка на звуци за холивудските продукции, която знае всяка тайна в занаята – например звукът от сцепването на череп се създава с „глава маруля, замразена и разбита на земята до микрофона“. Но Мици е отишла по-напред от всеки друг и създава ужасяващи звуци, чиято тайна грижливо крие – а в тайната има друга тайна, точно както Паланюк така добре умее. Филмовата индустрия има нужда от нея, но когато Мици успява да създаде съвършения писък, нещата стават още по-интересни и да, ужасяващи. Като противовес на този звуков творец се явява Фостър, който е загубил дъщеря си преди много години, а отвличането ѝ така и си остава мрачна загадка. Но която той не спира да се опитва да разгадае – сам потънал в ужасяващия свят на чудовища в човешки образ, той губи малко по малко своя разсъдък, но не и целта си: „Бляскавата кариера, която си представяше, бе да изтезава мъжете, които измъчваха деца.“
От този сблъсък Чък Паланюк създава още една стряскаща сатира, чрез която изобличава лицемерието на света под прожекторите. Чрез своите герои той описва и интересните методи за създаването на звуци, разказва кога са записани най-знаковите от тях и как се предават от филм на филм. Но както е обичайно за автора, силата му е в хиперболата, в извисяването на нещо до абсолютната му крайност, и тук това безспорно е звукът, писъкът, това невидимо оръжие, което влиза под кожата и обсебва човека, с което ми напомни начина, по който Дмитрий Глуховски използва сходен похват в „Граничен пост“ 1 и 2, и в завършеците на книгите имаше известни прилики. Паланюк не се стреми да гради линеен сюжет, вместо това скача напред и назад във времето, като пътем запълва случилото се за наше удоволствие – ако това е думата да си съпричастен на тези страховити събития. Намирам, че „Изобретяването на звука“ не е от най-добрите му книги, главно заради ограничения брой страници, които не позволяват същинско развихряне, но бе приятно да излезеш от калъпа – както се случва винаги с неговите книги.
