Иска се особен вид емпатия, за да напишеш книга като „Изплези си езика“. Да си с отворен ум и сърце, да идваш от реалност, чието несъвършенство съзнаваш, да умееш да гледаш и да виждаш, да слушаш и да чуваш, да усещаш и да съпреживяваш. Ма Дзиен е хроникьор, който ведно с това, което се случва пред очите му, описва и духа на Покрива на света – Тибет. Без съмнение това е екзотична, плашеща, невъзможна от наша гледна точка реалност: общество, останало векове назад, пазещо своите причудливи – и зловещи – традиции, заклещено в хватката на тоталитарен режим и религиозна ревност. Всичко е относително по тия страници. Да, определено е добър знак, че книгата е заклеймена и дори забранена в Китай. Но със сигурност в този сборник я няма насладата от безопасния, стерилен досег до непозната и непонятна до голяма степен култура. Защото човешкото тук отива отвъд ритуалите, вярванията, менталните и физически окови – и читателят, дори да не разбира смисъла на случващото се, усеща подсъзнателно важността му. Усеща универсалната болка, страдание, примирение.
От този Покрив може само да се скочи, не и да се полети.
Не искам да описвам какво се случва в разказите, защото подозирам, че може да ви отблъсне – още повече ме притеснява, че може да ви привлече 🙂 По-сериозно, обичаите и традициите на тибетците не могат да бъдат сведени до отделни причудливи ритуали, които могат с лесна ръка да бъдат отхвърлени или заклеймени, особено от преносителите на друга религиозна традиция, още повече убедени в превъзходството ѝ. Личният ми атеизъм ме поставя в удобното положение да не правя качествена разлика между случващото се между страниците на „Изплези си езика“ и тукашните „тайнства“, затова и мога да ги гледам от универсалната позиция, че те са следствие на векове трупан труден опит в борба с природата и враговете. А Тибет винаги е имал врагове, както външни, така и вътрешни.
Ма Дзиен обаче не говори за политика, нито за окупация, присъствие, чужда власт или както там се характеризира китайският ботуш върху тази територия. Той описва хората, описва техния бит, вярвания, малки мечти и отправяни по колоритен начин към боговете надежди. Описва планините като живи. В тия под 100 страници има толкова красота, но и толкова болка, толкова оголена до крайност човешка наивност, но и заключени зад девет катинара чувства. Тибетците изглеждат като хора ни от тоя свят, ни от това време.
И наистина не са.
Други погледи към книгата има в „Аз чета“, „На по книга, две“, „Левитация“, „Книжка с мишка“, „(Some)thing (like) nothing“, вижте и чудесния текст на преводача Стефан Русинов в „Четох книга“.
