От началото на май миналата година, когато прочетох „Танцуващият замък“, очаквах с нетърпение продължението му. В първата част на книгата имаше всичко, което прави един тийнейджърски роман привлекателен и за човек като мен, поотминал тази възраст – добре развити протагонисти, достоверно описан свят (допълнен със солидна социална критика), интересни отрицателни герои и прекрасно и интригуващо пропадане на цял град под омаята на мрачна и зловеща книга.
Във втората част от стремителното и интересно действие не е останало почти нищо. Няма ги и героите, с които бяхме запознати и които очаквах да продължат наглед обречената си борба срещу книгата „Танцуващия замък“ и попадналите под властта й безчет хора. Учителят по математика Мартин Бакстър се появява буквално за броени странички в началото и в края на книгата. Цялото й въздлъжко протежение е предоставено на куп дечурлига, които са затворени в охраняван лагер, защото по неясна причина не се поддават на магията на Замъка и не стават част от фантастичния дворцов живот, към който вече се е присъединила цяла Англия. Островът наистина е загубен, а целият свят следи с недоумение и прокрадващ се страх битките по улиците, породени от една-единствена книга и нейните фанатични привърженици (паралелите с Библията и Корана са видими). Разбира се, „Танцуващият замък“ се превежда на различни езици и започва да заразява и други държави, а хора от целия свят, изпратени да видят на място какво се случва и да изобличат публично нея и ръководителя на цялата завера Измъс, лесно попадат в плен на Замъка и всъщност стават проводници на злата магия.
Но същинското действие е отделено на децата в затворническия лагер. Неподдаващото се на магия тяхно въображение е способно на нещо не по-малко важно – да вкарва в нашия свят чудовища от Танцуващия замък. Именно под опеката на изроди, дошли оттам, децата живеят сред постоянен страх, глад и насилие, в дни, запълнени както с тежък труд, така и с постоянни крамоли помежду им – отношенията им ми напомниха на великолепното бижу „Съкровището от Зеленото езеро“. Джарвис е сбрал на едно място различни типични образи – има я наперената хубавица-Барби, има я устата дебелана, има го борбеният водач, има го и умният негодник – на отношенията между децата е отделена огромна и дори прекомерна част от книгата, защото те реално нямат особено отношение към действието. Единственото разнообразие, което авторът предоставя, е, че едно от хлапетата има по-особена роля и може да се пренася в света на Танцуващия замък, без да е под влияние на магията му, а самият Измъс пък се е вселил в едно от децата, но не е ясно точно кое.
Джарвис продължава да не се церемони много-много с героите си и да ги убива без особена жал, а по-странно е, че и без особен смисъл – ей тъй, гради един герой, вписва го в някакви отношения и зависимости с останалите, докато в един момент той не се оказва погълнат от гигантски червей. Разбира се, това е тийнейджърска книга, дори и с хорър уклон, и авторът си оставя вратичка с възможността загиналите в този свят да са живи в земите на Танцуващия замък, макар и с изтрита самоличност. А че тя подлежи на възстановяване при нужен външен подтик – това си е ясно от самото начало.
Накратко – колкото и да ми е неприятно, това е едно от най-слабите продължения на добра книга, което съм чел. Абсолютно променено темпо и посока на действието, безцеремонно скъсване с утвърдени и развити герои, въвеждане на цял куп сцени без никакъв смисъл и само блед опит за социален експеримент в стила на Уилям Голдинг и „Повелителят на мухите“. Само мога да се надявам третата част да върне нивото на първата, но имам усещането, че след чудесно развитата история в началото Джарвис не е много наясно точно какво да прави с героите и посоката, в която трябва да поемат към неизбежното спасяване на света.
Не мога да не взема отношение и към шумното неодобрение към решението на „Милениум“ да използват думата „лузъри“ в заглавието. Според мен, съдейки по насочеността на книгата, това е напълно оправдано, защото езикът е жив организъм, който се развива и променя самоволно, колкото и да не се харесва това на всички – децата използват тази дума и за тях тя носи нужния смисъл. Да, издателствата, както и медиите, имат задача да опазват езика, но не и да издигат електрически огради около него с надеждата никой да не забележи, че думите имат крила.
От същия автор
От същите жанрове
