През октомври се чете Зелазни, то си е ясно. Само че вместо „Една нощ през самотния октомври“ се насочих към преиздадената наскоро „Джак от Сенките“, имам твърде много да наваксвам с този автор и все отнякъде трябва да се започне. Още повече че идеята за планета с ясно обособени научна и магична част, разделени и гледащи се с взаимно подозрение, ми допадна силно – ако можеше и тук да изселим цялата невежа антинаучна тълпа на обособена територия – без електричество, компютри, ваксини и изобщо последните няколко века ги изключваме, щом са толкова страшни и опасни, пък да ги оставим да се страхуват от комтрейлс, от лекарствата и от ГМО, и да си живеят така, както мечтаят… ама пак ще има вой до бога за нещо друго, знам си аз.
„Джак от Сенките“ се чете за 2-3 часа, лека и приятна приключенска история в стила на фентъзито от едно време. Главният герой в началото ми се струваше обещаващ, но Зелазни така и го остави недоразвит, както и постоянното прескачане на ключови събития по-скоро ме остави объркан, а не удовлетворен. По едно време дори си мислех, че книгата е част от поредица и просто са пропуснати събития, описани подробно другаде, но не би, просто авторът си пише така. В крайна сметка връщах страници назад, дирех какво изпускам… Зелазни прелита смело над месеци и години, направо е пропуснал откриването на ключа към могъществото за Джак, но пък оставя доволно място за забавните му спорове с неговите душмани, които той има привилегията да убие по няколко пъти. В тази си част – историята на героя, отмъщаващ за смъртта си, от която има възможност да се върне, бе доста забавна, особено като в един момент се усещаш, че Джак хич няма да цепи басма на враговете си, а ще си отмъсти напоително и направо садистично.
Ако се абстрахираме от действието, ми се струва, че Зелазни е написал една притча за света отпреди 50 години – когато убеждението, че може да се открие механиката на вселената, е все още съществуващо, но му се противопоставя магичния идеал за вселена, пълна с непознаваеми тайни. В тоя ред на мисли са и връзките към други произведения – като слизането в недрата на света, където Джак както язди демон (така и не стана ясно нито как го подчини, нито защо му прилича на друг важен герой от книгата, доста приличен на Сфинкса от гръцките митове), така и се добира до световната машина, която иска да унищожи. Не мога да отрека, че ми бе забавна амалгамата между магии и бавноработещи компютри, за които трябва да се пази специален ред на ползване, но наистина твърде много ми дойдоха кръпките и неясните преходи.
В „ShadowDance“ има сериозен анализ на книгата и точно тези ѝ присъщи черти, вижте го, а в „Първи впечатления от последно прочетеното“ Стоян е останал със сходно на моето впечатление.
