Хари стоеше пред заградителните полицейски ленти. Прозорец на първия етаж се отвори и оттам се подаде Катрине.
– Пусни го – нареди тя на младия униформен полицай, препречил му пътя.
– Няма значка – възрази той.
– Това е Хари Хуле! – извика Катрине.
– Сериозно ли? – полицаят измери Хари от глава до пети и повдигна лентата. – А аз си мислех, че той е само легенда.
След погрома в „Полиция“ никой не е останал незасегнат – нито легендите, нито обикновените хора. Всички герои, въведени в протежение на поредицата, вече са белязани малко или много, натрупали са грехове или страховити спомени, а Несбьо се пресяга и започва да вади и чудовища от преди това, когато Хари Хуле е начевал в пагубното си занимание да преследва чудовища, докато потиска това в себе си. И което занимание ще го отведе към самоунищожителното падение, от което само обичта го изваждаше – но и това ще да е до време. Нещо в него вие все по-силно.
„Жажда“ е роман за кръвопийство. За железни челюсти, които един извратеняк си слага, за да прегризва гърла. За използването на приложенията за запознанства така, че да сееш безнаказано болка и смърт. За силата на медиите, които, докато вряскат, че искат отговори, всъщност често катализират проблема и нанасят повече поражения. И за силата на омразата, когато си бил унижен и изолиран от това, което считаш, че ти се полага.
Хари Хуле отново се опитва да се върне към преподаването – и пак това му похвално намерение да открие някакъв митичен нормален живот се оказва скоро прекратено от появата на нов звяр. При това такъв, с който той вече се е срещал, и който е останал като личен провал. И който вече е започнал да се пресяга към личното му обкръжение (който е чел последната страница на „Полиция“, ще се сети) и няма да се откаже да върши това, за което призван. Полицията отново изглежда безсилна, а точно в този момент нейният началник се пресяга към по-висок пост и трябва на всяка цена да запази образа си на успешен ръководител – затова прави и невъзможното, за да върне Хуле в битката, макар да го ненавижда. Само че, увлечен в сляпата си амбиция, той не забелязва как двете приемани за даденост опори в живота му са разклатени и са напът да рухнат – а какво може да се случи с човек, който остава без фундамента си?
Бясното преследване се развива в рамките на броени дни, в които кръвта се лее повече дори от обичайното. И ако Хуле стига до нелогичното за един непиещ алкохолик решение да стане собственик на бар, то около това действие се завърта и част от сюжета. Но в крайна сметка миналото му не само не е изкупило прегрешенията си, но и ги качва на съвсем друго ниво.
Знаете ли какъв е проблемът на книгите? Че винаги си наясно колко остава до края. И когато двестатина страници преди него убиецът е открит, знаеш, че нещо не е в ред и ще има обрат. И когато по-късно пак остават куп страници и обратът идва, си отново сигурен, че още един предстои. Ето това за мен бе проблем в „Жажда“ – неизбежният недостатък, че не можех да повярвам на Несбьо, че ми показва всичко, след като книгата е далеч от края си.
И този път улучих кой е подбудителят на всичко – понякога се случва, все пак това беше тринадесетата книга на норвежеца, която чета, бива ли да не хвана все пак и аз някоя ръка от раздаването?
И сега само се надявам да успея да взема автограф от Несбьо на панаира във Франкфурт – за която цел и „Нож“ ще ми прави компания в самолета.
