Когато преди две години се появи корицата на „Водопади на Възмездието“, веднага реших, че книгата ще е страхотна, това е магията, която Христо Чуков умее да създава – и наистина лудешкото приключение, което Крис Удинг ми поднесе, си струваше, какво по-забавно от пиратско-приключенска сага с космически кораби, малко демони и черен хумор за цвят? После дойде и „Тайните на Черния капитан“, която затвърди усещането, че тази привидно създадена само за развлечение вселена е всъщност доста голяма и си струва да бъде обследвана.
Третата част в поредицата, „Железния чакал“, е като малка пауза на фона на първите две – без да разширява познатото от предните книги, оставяща настрана чудатите Гриви, които доминираха така мощно втората част, тя е достатъчно балансирана и раздвижена в посока навътре. За първи път в центъра са хората и по-точно екипажът на „Кети Джей“, начело с Фрей – да, от началото до края те не спират да се борят, да стрелят и да бъдат стреляни, да се навират и съответно измъкват от заплетени ситуации… но пътем успяват да се променят, да пораснат, да се сплотят като екип и да си спасят взаимно задниците по доста пъти. А, да, и имаме един страхотен демон, който държи да сръфа този на капитан Фрей.
Фрей и бившата му любима Триника Дракън изживяват кратък период на стопляне на отношенията. Сега, няма как да не призная, че тази героиня ми напомня силно на една девойка, която съм виждал и като зима, и като лято, та разбирам драмата на Фрей, който хем изпитва ужас от превъплъщнието ѝ като безмилостен пират, хем си спомня каква е била, преди да я нарани и превърне в такъв. Това стопляне е до време, но пътем злощастният капитан на „Кети Джей“ се прецаква жестоко, след като докосва ценен древен артефакт, вследствие на което се оказва с белег на ръката и проклятие, че скоро ще бъде убит от демон, изграден от плът, желязо и неговите страхове. Започва се лудешко преследване на артефакта в най-добрите традиции на „Индиана Джоунс“, постоянни обрати, проблеми и салтоморталета.
Искрено казано, дължината на книгите на Удинг малко започна да ме дразни – определено стотина-двеста страници могат да се спестят от напоителните описания на непрестанните битки, те не се отличават особено една от друга, като ще загубим само остроумните шеги, които си разменят героите в лицето на смъртта. Вече трета книга ги чета, така че и те вече не изненадват особено. Както написах и по-горе, ценното в тази част е, че най-сетне авторът наистина задълбава в своите герои, от което поредицата като цяло само може да спечели. Вероятно в следващата част ще започне голяма война, та ми е любопитно какво ще правят Фрей и чудаците около него, които заслужават симпатии за борбата да надмогнат слабостите си и да забравят обърканото си минало.
П.С. Лошо впечатление ми направиха грешките на задната корица, но самата книга е ок.
Още едно мнение за книгата има в „Love Big Books“.
От същия автор
От същите жанрове
