Ще започна с клише – Патрик Нес е един от най-оригиналните автори на нашето време. И това си убеждение извеждам от едва три различни истории, които той разказва (е, едната си е цяла трилогия). Сюжетите му обхващат широк и дълбок диапазон от емоции, които той развива със замах. И „Живия хаос“, и „Часът на чудовището“ бяха истински впечатляващи – но сега е ред на нещо наистина сериозно, нещо почти само „за възрастни“.
„Жената жерав“ е приказка, която се движи по ръба на легендата, но и стъпва плахо в реалността – доколкото една любов има досег както с реалността, така и с вълшебството, това е нейната същина. Любовта не може да просъществува само в един свят – било той фантазен или истински, тя винаги би смесвала измеренията в себе си.
Историята е пределно простичка. Добрякът Джордж има почти мистично преживяване, докато спасява живота на улучен от стрела жерав, паднал в неговия двор. Скоро той среща жена – Кумико, сякаш излязла от приказка. И всичко се преобръща.
Тя беше невъзможна. Невъзможно красива, невъзможно беше и това, че разговаряше с него, беше така невъзможно реална, че какво друго можеше да представлява тя самата, освен сън? Нозете ѝ сигурно се носеха на сантиметър над земята. Ако я докоснеше, кожата ѝ щеше да се окаже от стъкло и да се пръсне на парчета. Ако се вгледаше отблизо в ръцете ѝ, щеше да види, че са прозрачни, така прозрачни, че през тях ще може да се чете.
И май е приказка това, което се случва между двамата – изкуството ги слива в едно, а цените на общите им произведения достигат космически висини. Но богатството е маловажно, то е сянка. Всичко важно се случва в легендата, която Кумико разказва на своя любим, легенда, която чертае и траекторията на любовта им. И всичко върви по своя ред, отреден от хилядолетия…
Не мога да опиша истински емоцията, която буди „Жената жерав“. Не очаквах такава книга от Патрик Нес и тя ме хвана неподготвен, в невъзможност да вдигна иронично-циничните си щитове и да се защитя от нежното докосване на тази история. Четеш, а отвътре ти всичко се напасва, чувствата се преподреждат като цветовете на дъгата, намираш отговори на въпроси, които си се страхувал дори мислом да зададеш – на себе си с горест или като укор към света.
Прекрасна история, която разказва както класически мит, така и го нагажда към съвремието и разбиранията ни. Всеки ще усети сам за себе си къде минава при него границата между реално и фантазно – и дали изобщо граница е нужна. Когато обичаме по тоя начин, един свят не стига за всичката емоция, която препълва същината ни.
