Истината. Тази книга ме привлече първоначално с факта, че по нея се снима сериал с Ан Хатауей в главната роля – и въпреки че все пак наш рецензент я прочете и оцени като много добра, мотивацията ми бе по-скоро заради сериала и очакваното разшумяване. Все пак имах предвид, че това не е поредният любовно-драматичен роман, затова „подмамих“ една от любимите ми преводачки – Паулина Мичева, която приема само книги, които сама харесва. Преводът дойде, а аз го изпратих на дзен-редакторката (щото като работи книга, забравя за света) Ива Колева и на талантливата дизайнерка Фиделия Косева, всяка от които прочете книгата преди мен. И от двете започнах да получавам някакви обяснения колко е хубава и пленяваща, какъв добър избор сме били направили и т.н., което аз, обичайно за магарешкия ми нрав, игнорирах. Виках си – добре де, хубава, колко да е хубава, вече си имах едно наум покрай „Сребърният лебед“ на Елена Делбанко, която почнах с големи очаквания, пък ме разочарова. Нерядко така се случва – взимаш книга с усещане, че ще е специална, но в крайна сметка се приземяваш тежко. Само дето с „Жената на посланика“ се случи точно обратното. Взех последната коректура един уикенд у дома, зачетох се… и потънах. И не изплувах, докато не я прочетох докрай. Прекрасно написан, с драматичен сюжет и безбройните дребни подробности, които само личното преживяване могат да осигурят – Дженифър Стайл ми скри шапката по впечатляващ начин. А след като знам и че не само е била съпруга на посланик, срещу когото е извършен самоубийствен атентат, но и самата тя е била отвличана за кратко, нещата се навързаха.
Миранда е художничка със свободен, непокорен дух. В конфликт със семейството си, тя е жител на света – докато не се поддава на очарованието на Мазрук, измислена арабска държава със събирателни черти от региона. Намирайки място, където да твори, тя открива и призвание в това да обучава местни момичета да творят в стилове, които са забранени от исляма. Сближавайки се с тях, поглеждайки под булото им – буквално и преносно – тя открива смели, красиви жени, които не искат да бъдат оковани в традицията, но не могат да се противопоставят на семействата си. В дома на Миранда те откриват себе си – и всичко се променя, макар да рискуват живота си, тъй като рисуването на голо тяло е сред най-страшните табута.
Само че идилията на жените-съзаклятнички не може да продължи вечно. Тя приключва, когато Миранда среща (се блъсва във) Фин, който се оказва британския посланик в Мазрук. Любовта пламва и преодолява всички прегради. Свободолюбивата Миранда приема участта да бъде заключена в златна клетка – посолството е строгоохранявано, всичко се върши от прислуга, излизанията се планират внимателно, а срещите с местното население вън от официалния протокол не се насърчават. Адаптацията е мъчителна, но раждането на Кресида сякаш е лек за болката от скъсването с целия ѝ досегашен живот – до момента, в който Миранда е отвлечена, а в лагера на терористите ѝ дават да се грижи за безпомощно сираче. Майчината ѝ любов я оковава по-силно от коя да е верига. И мъчението започва.
Драматизмът в книгата ме държа под напрежение от началото до края, прекрасно решение бе движението напред-назад във времето и успоредното проследяване и на живота на Миранда преди да срещне Фин, и избуяването на любовта, и нейното пленничество, и постепенното сриване на държавата към гражданска война, в чийто хаос бившият вече посланик се бори да я открие и спаси. И за тази цел само някогашните ученички на Миранда могат да му помогнат, защото познават страната си и своите сънародници.
Но истински стойностното са героите, тези живи, дишащи жени, които са расли в толкова различни условия, но откриват себе си в изкуството и в свободата. „Жената на посланика„ е роман за изкуството, но и за това, че жената навсякъде може да обича и да отглежда дете – независимо от кой край на света идва и каква младост е имала. Тази обич към детето доминира втората част на книгата – дори кръвната връзка е изтикана на заден план, напред е само това, че едно безпомощно същество има нужда от грижи и една жена не може да ги откаже. Дженифър Стайл умело описва тези съкровени чувства, без да прелива в евтина мелодрама – умело задържа книгата в сериозно, драматично русло, без да гони някакво изкуствено внушение.
А краят? Така се прави.
Още ревюта за книгата има в „Четиво“ и „Дневникът на един книжен тигър“.
От същите жанрове
