Жената на тигъра, войната, безсмъртният човек и спомените

   Ето го и тигърът. На свобода, вън от решетките, гладен. Готов да вземе своето. Също както Югославия, която десетилетия беше една цялост, а след това страховито се разпадна, разкъса се на части, изяде децата си. Довчерашните братя се клаха. А светът клатеше укорително глава. Също както безсмъртния човек в романа, така и човешката страст да се зяпа пасивно чуждата болка е неунищожима.

   В „Жената на тигъра“ младата Теа Обрехт смесва светове по смайващ начин. Абсурдната реалност на героинята й, която в следвоенния хаос е загубила себе си, но търси тялото на починалия си дядо, е размесена с магични истории, сред които слон крачи по нощните улици, избягал тигър пленява цяло село, една глухоняма несретница му пристава, а безсмъртният човек броди неуморно и предсказва кой кога ще умре, сбирайки душите от кръстопътищата. Всичко това, привидно разкъсано, е вплетено едно в друго, докато писателката с вещина обследва животите на своите герои, прескачайки смело напред и назад. Там е препараторът, станал смъртоносен ловец, там са бедняците, които копаят под светлината на месечината, за да се отърват от проклятие, там е роденият за свирня, който пребива жена си от безсилие по пропиления живот.

    Тази книга няма обхващане, не може да бъде сумирана накратко, няма и смисъл. Подобно на „А планините ехтяха“ на Халед Хосейни, тук всяка история е хем сама за себе си, хем част от цялото. Всеки герой носи в себе си нещо скрито, някое чудо, на което е бил свидетел, някакви вътрешни пориви, които го тласкат все напред. Времето няма никакво значение – защото, както казва Теа Обрехт през устата на единия си герой: „Тази война никога не свършва. Тя се водеше, когато бях дете, и ще продължи да се води, дори когато децата на децата ми имат деца.“ Именно там, където са поставени тези горчиви думи, е и централната, незабравима сцена в романа, в която на маса са смъртният и безсмъртният човек, в далечината боботи артилерия, а градът около тях, както и достолепният сервитьор, са пред смъртта си. Там няма отговори, но и въпросите са вече излишни.

    Преди време Златко Ангелов написа задълбочен текст за тази книга, той обръща специално внимание на факта, че Теа пише на английски за балканските си корени, аз лично реших да не търся фалшивите тонове, които неминуемо могат да прозвучат от тая смеска. През цялото време, докато четях, в мен се блъскаха спомени от една друга разтърсваща, но по много по-жесток и краен начин книга – „Нож“ на Вук Драшкович. И в двете книги витае тази нереалност на действителността, която се е стирнала към пропастта, прегазва хиляди животи в миг, а жестокостта и безразличието заместват въздуха за дишане.

   Трудно ми е да повярвам, че „Жената на тигъра“ е първи роман на момиче на моята възраст, но това е факт, и не мога да не направя паралел и с Мирослав Пенков, който в „На Изток от Запада“ също постига това уж дистанцирано, а всъщност толкова близко обрисуване на тоя окован в миналото си полуостров.